Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Останалите, включително Вейлин и Полтар, се насочиха към ничията земя между Кралската гвардия и наближаващите воларианци. Еорилите до един опънаха лъковете си с отработени плавни движения и прецизност, сякаш конете им не препускаха в галоп под тях. Когато се приближиха на стотина метра от воларианците, стреляха едновременно, без да им бъде дадена изрична команда. Стрелите литнаха към първата редица в гъст облак и миг по-късно намериха мишените си — коне цвилеха ужасено и падаха с подкосени крака, мъже тупваха на земята и попадаха право под копитата на другарите си. Воларианската атака загуби инерцията си под дъжда от стрели, с който еорилите ги засипваха от седлата, насочвайки животните си по двата фланга и запращайки стрела след стрела в мелето от коне и хора.
Вейлин дръпна юздите и се загледа в разиграващия се пред очите му спектакъл. Който и да командваше воларианската кавалерия, явно бе достатъчно съобразителен да разбере кога една кауза е обречена — конни стрелци нападаха хората му от три страни, при това имаха числено превъзходство. Чу се зов на тромпети и воларианците започнаха да се изтеглят в единствената свободна от врагове посока — на юг. Само че еорилите не бяха приключили с тях.
Санеш Полтар ги притискаше с хората си по десния фланг, а двете други еорилски крила ги нападаха отляво и отзад, дъждът от стрели не спираше и вземаше все повече жертви сред хора и животни. Вейлин гледаше как битката се измества на юг. След миг Северната гвардия и хората на Орвен пристигнаха в галоп и се включиха в клането.
Вейлин обърна Пламък и пое в тръс към възвишението, където Кралската гвардия все още чакаше в строй. Дисциплината им удържа, докато Вейлин не се приближи достатъчно, за да го познаят, след което строят се развали, мъжете се развикаха ентусиазирано и хукнаха към него. Заобиколиха го, усмихнати до уши. Той кимаше наляво и надясно и посрещаше с напрегната усмивка аплодисментите им, без да спира да се придвижва бавно към възвишението, където под високото знаме стоеше самотна фигура. Откъсна се от войниците и пришпори Пламък по склона.
— Извинявай, братко — каза и скочи от седлото до Кейнис. — Надявах се да пристигна по-бързо, но…
Вгледа се в лицето на приятеля си и млъкна. Очите на Кейнис светеха от мръсното лице на човек, който от седмици познава само битки и терзания.
— Всичко това се случи — каза Кейнис и думите прозвучаха с глас, който само бегло напомняше гласа, който Вейлин познаваше още от детството си, — защото ти ни остави.
Съгледвачите на Адал докладваха за три батальона воларианска пехота на запад. Явно в желанието си да довърши по-бързо Кралската гвардия воларианският командир беше разделил войската си на две. Вейлин нареди на еорилите да прекъснат линията им на отстъпление, а на граф Марвен прати вест да смаже без бавене вражеската сила. „Крайно време е да им пуснем кръв.“
— Пет полка — докладва отсечено Кейнис, както подчинен отговаря на своя началник, без следа от фамилиарност или дружба. — Или каквото е останало от тях. Трийсет и пети е най-многоброен, с една трета от първоначалния си състав.
— Вярно ли е? — попита Вейлин. — За Дарнел?
Кейнис кимна делово.
— Бяхме се строили за битка, воларианците се придвижваха бързо към нас с многобройна армия. Когато рицарите на Дарнел се появиха, решихме, че сме спасени. Изненадата беше тотална. Те просто се приближиха в тръс на стотина метра от левия ни фланг, после нападнаха в галоп и буквално го размазаха. Това бе началото на края ни. Въпреки това мъжете устояха, всички полкове се биха настървено, до смърт. Нямам думи, с които да опиша храбростта им. Лорд Верниерс вероятно би се справил с това, ако още е жив.
— Верниерс? — попита Вейлин. — Хроникьорът на алпиранския император? Той там ли беше?
— По заповед на краля. Да събере материал от първа ръка за своята история на Кралството. — Кейнис то погледна в очите за пръв път, откакто се бяха срещнали на възвишението. — От него чух една много интересна история. Задаваше и много въпроси, най-вече за времето ни в ордена.
— Ти какво му каза?
— Не повече, отколкото си му казал ти, предполагам.
— Как се измъкна?
— Прегрупирахме се и подехме контраатака във воларианския център. Заложих на предположението, че генералът им ще се притесни за живота си достатъчно, за да прекрати общата атака и да привика хора в своя защита. Оказа се, че съм бил прав.
— Хората ти са оцелели благодарение на теб, братко.
— Не бих казал. Изгубихме твърде много по време на похода.
— Галис? Крелник?
— Крелник загина при контраатаката. Галис — при отстъплението.