Владетелят на кулата

— Направи го — каза Рева. — Предай на лейди Велис да издаде разписки за съборените къщи и другите материални щети. А, и да дадат на собствениците от най-хубавото вино в избата на васалния лорд.

Антеш се поклони и се отдалечи. Рева се загледа в лодките, които вече се бяха придвижили до трите закотвени кораба; чуваше плющенето на бичовете, с които надзирателите поощряваха робите да качват по-бързо големите каменни късове на палубите. Чуваха се и тихи изщраквания, докато изпъваха назад раменете на обсадните машини. Дребни силуети притичваха по палубите и нагласяваха камъните по местата им. После се възцари тишина. Машините бяха заредени, но само толкова. „Какво чакат?“

Един от стрелците се изправи и посочи срещу течението на реката. Рева застана до него и напрегна очи да види през мъглата. Отначало различи само неясна сянка, която бързо се оформи във високо квадратно платно, издигащо се от мъглата. Скоро видя и кораба — най-големия кораб, който бе виждала някога. Гигантският му тъмен корпус изместваше толкова вода, че образувалите се вълни заливаха бреговете като при прилив. Над ватерлинията корпусът се издигаше седем метра, ако не и повече, множество фигури се движеха по палубата, а в центъра се виждаше бял сенник. Рева присви очи и ѝ се стори, че различава нечия висока фигура под платното на тентата. „Дошъл си да видиш представлението, така ли?“ Стисна лъка си и се зачуди дали майсторлъкът на Арен ще осигури на стрелата достатъчно сила и обхват, та тя да стигне до натрапника, но бързо си даде сметка, че това би било празен жест на предизвикателство, а бойният дух на защитниците вече бе пострадал достатъчно и продължаваше да пада.

Чу се тракаме на вериги и плисък — големият кораб хвърли котва на двайсетина метра зад трите кораба с клекналите гиганти. Самотна огнена стрела литна от палубата на исполинския кораб, проточи опашка от пушек и цопна във водата. Видели уречения сигнал, гигантите проговориха. Късите им ръце изплющяха напред, а снарядите, които изстреляха, литнаха толкова бързо, че погледът не успя да ги проследи, и толкова високо, че приличаха на камъчета, метнати от сърдито дете. Сетне увиснаха сякаш за дълги минути в небето, застинали там по волята на Отеца, вслушал се в хилядите молитви, които се издигаха в този миг от крепостните стени. Но и да се беше намесил Световният отец, намесата му трая само миг.

Първият камък не уцели, заби се в брега пред стената, но толкова силно, че дебелият зид потрепери под краката на Рева, и вдигна фонтан от пръски, толкова висок, че окъпа защитниците зад парапета. Вторият прелетя над стената, събори няколко реда тухли от вътрешните бойници и смаза къщите отвъд, предизвиквайки ужасени писъци и гръмливия звук от хиляди тухли, които падат върху уличния калдъръм.

Уви, инженерите, обслужващи третата машина, явно си разбираха от работата. Голямата каменна топка се заби точно под ръба на западния участък от стената, а предизвиканият от сблъсъка трус подкоси Рева и тя залитна под дъжд от отломки. Каменното гюле се търколи по стената и тупна на брега долу. Рева впери поглед в мястото на удара, убедена, че пукнатините, които се виждаха в каменния градеж, ще се разширят незабавно и целият участък ще се срине. Но когато прахолякът се слегна, стана ясно, че крепостната стена е издържала.