Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Рева скочи на крака, загледана в гигантите, чиито рамене се изтегляха назад за втори залп, и в инженерите, които подтичваха около машините си, коригирайки мерника. „Е — помисли си тя. — Ще трябва да се отървем от тях.“
Този път устоя решително на Антеш, който заплашваше да подаде оставка, и на Велис, която я умоляваше с насълзени очи.
— Трябва да отида аз — каза простичко тя, без да обяснява причината. „Никой друг не може да го направи. Той не е изпратил друг срещу алпиранските обсадни машини по време на пустинната война, няма да го направя и аз.“
Лодките чакаха под северната стена в тесния канал, който осигуряваше достъп до реката. Петдесет подбрани мъже в десет лодки, натоварени догоре с гърнета масло и запалителни стрели. Също като нея, мъжете бяха облечени в черно, ръцете и лицата им бяха намазани със сажди, а всички остриета — почернени, за да се скрие издайническият им блясък. Рева видя Аркен да седи мълчаливо на носа на нейната лодка, стиснал с две ръце брадвата си. Ако се съдеше по стойката му, трудно щеше да го свали от лодката.
— Дано я точиш редовно — каза Рева, седна до него и кимна към брадвата.
— Май не е от голямо значение дали е остра — каза той. — Ако удариш достатъчно силно, падат така или иначе.
Тя го млясна по бузата и установи, че тръпката, която полази по тялото му, я ласкае, макар задоволството да бе придружено и от чувство за вина. „Не давай обещания, които не можеш да изпълниш.“
— Стой близо до мен.
Потеглиха малко след полунощ. Небето беше покрито с облаци, което ги спаси от нахалната лунна светлина, докато се бореха с течението — халките на греблата бяха увити в напоени с мас парцали, за да не се чува характерното скърцане. Придвижиха се стотина метра надолу по реката, после завиха на запад, прибраха веслата и се свиха в лодките. Течението щеше да ги откара точно там, където искаха да отидат. Обсадните машини продължаваха да обстрелват стените на Алтор дори сега, през нощта, добре осветени с факли, така че инженерите да обслужват без проблем своите чудовища. Трясъкът на каменните гюлета по каменните стени беше като бавен барабанен ритъм. Кормчиите направляваха лодките все по-близо до мишените.
Когато първият кораб влезе в обсег, Рева се изправи, запъна стрела в лъка си и се огледа за цел. Видя до левия борд набит мъж, който млатеше с чук някаква свръзка на обсадната машина. Беше трудна стрелба, люлеенето на лодката и движението ѝ напред постоянно изместваха целта ѝ, но Рева все пак успя да рани набития в бедрото. Той изкрещя и се срина на палубата, а другарите му се изправиха, замръзнали от изненада и лесни мишени на светлината на факлите.
— Залп! — извика Рева и едновременно с това стреля отново. Другите стрелци се надигнаха и стреляха, залпът помете инженерите за секунда. Кормчията приближи лодката до борда на кораба, три от другите лодки направиха същото, Рева грабна едно въже и се изкатери на палубата. Дъските бяха осеяни с мъртви и ранени, кои по-тежко, кои по-леко.
— Довършете ги! — викна тя, после насочи мъжете с гърнетата масло към обсадната машина. — А това го запалете!
Те се разтърчаха, а Рева отиде при десния борд да види как се справят другите лодки с останалите машини. В този миг засвириха рогове и гигантската сянка на воларианския боен кораб се обля в светлина, факли грейнаха от носа до кърмата му и разкриха безчет стрелци, струпани на палубата и по такелажа.
— Залегни! — извика Рева и посегна да дръпне Аркен. Той зяпна при вида на рояка стрели, връхлитащ от бойния кораб, после се хвърли да я прикрие с едрото си тяло. Воларианските стрели набучиха кораба като игленик, Аркен изпъшка от болка, отпусна тежестта си върху нея и я срина на палубата. Рева надникна изпод лакътя му и видя четирима от хората си приковани към дъските.
Аркен изсумтя и се опита да стане.
— В реката! — изсъска му Рева.
Аркен я стисна здраво и се претърколи заедно с нея към парапета ляво на борд. Прехвърли се през парапета миг преди нов залп да стигне до палубата и цопна в реката, но Рева продължи да стиска парапета. Примижа, когато стрелите започнаха да се забиват в дървения корпус около нея — една щръкна само на пръст от лявата ѝ ръка. Рева хвърли един последен поглед на палубата, но не видя оцелели сред хората, които я бяха придружили, нито от тях, нито от инженерите, които бяха дошли да избият. Обсадната машина, уви, не беше пострадала, лъщеше от маслото, с което хората ѝ я бяха облели обилно, преди да завали дъждът от стрели.