Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Рева погледна към лъка, който придържаше с дясната си ръка, и плъзна за миг палец по прекрасната му резба. „Съжалявам, майстор Арен.“ Пусна оръжието в реката, покатери се обратно на палубата, грабна една факла от скобата ѝ и я метна към обсадната машина. Тя пламна моментално. Рева се обърна и се хвърли през парапета, ушите ѝ писнаха от жуженето на стотици стрели, преди хладните води да я погълнат. Задържа се под водата, колкото можа, усещаше как топлината на тялото ѝ се отцежда във водата, но плуваше упорито към града, показваше се на повърхността, колкото да си поеме дъх, после отново се гмурваше. Сякаш мина цял век преди да усети тръстиките край себе си, улови се за стеблата им и се измъкна от водата.
Дълго лежа на брега, после вдигна глава да погледне кораба и машината, които горяха. Двамата му побратими, уви, не бяха пострадали. Различаваше тела, които течението носеше покрай нея.
— Аркен! — Събра сили да се изправи и тръгна със залитане покрай брега. — Аркен!
Сякаш за да ѝ се надсмеят, двете оцелели машини стреляха едновременно, каменните им гюлета прелетяха през черната бездна, удариха се в стената над главата ѝ и я засипаха с мазилка. На земята се беше събрала цяла купчина отломки, изронени от все по-голямата вдлъбнатина в зида. Не беше кой знае какво препятствие, но в момента ѝ се струваше като планина.
— Тя е тук! — долетя глас отгоре. — Благословената лейди Рева е жива!
Рева вдигна глава и видя безброй бледи лица да гледат към нея от бойниците, а щом вестта за оцеляването ѝ се разнесе, последва истински хор на възхвала.
„Мислят си, че сме спечелили голяма победа“ — осъзна тя и отново погледна към реката. Светлините на бойния кораб угасваха една по една, горящата машина още пламтеше, но не толкова ярко, и една фраза от Книгата на мъдростта изгря в главата ѝ: „Войната кара всички ни да оглупяваме.“
Намерили бяха Аркен близо до насипа със стрела в гърба и в безсъзнание от загубата на кръв и дългия престой в студената вода. Веднага щом я изтеглиха на бойниците с едно дълго въже, Рева хукна към лечебницата. Защитниците се бяха скупчили около нея, хвалеха я почтително, падаха на колене, а някои открито се молеха на Отеца, но повечето само я зяпаха. И тя изведнъж се изпълни с омраза към тях, отчаяната им вяра видя като отвратително предателство спрямо саможертвата, на която току-що бе станала свидетелка. „Нищо не е направил прехваленият ви Отец! — идеше ѝ да ревне в лицата им. — Оцелях по силата на някакъв глупав късмет. Никаква благословия нямам. Вижте труповете, които носи течението, ето това направих аз!“
Нищо от това не би могла да изрече на глас, разбира се. Те имаха нужда да е благословена, да знаят, че Отецът е насочил погледа си към техния град.
В лечебницата брат Харин миеше кръвта от ръцете си. Аркен лежеше по корем на една маса, кожата му беше мъртвешки бяла, ако не се броеше червената кръв, която се стичаше от частично превързаната рана на гърба му. Очите му бяха затворени, но под клепачите му Рева долови леко трепкане.
— Ще се оправи ли? — попита тя.
— Така мисля — отвърна Харин. — Млад е и силен като вол.
Рева се срина от облекчение. Опря гръб на стената и се плъзна на пода. „Никакви сълзи повече“ — напомни си тя, усетила ги да напират.
Харин се приближи с одеяло в ръце, надигна я нежно и го уви около раменете ѝ.
— Не ми харесвате, милейди — отбеляза и притисна опакото на ръката си към челото ѝ. — Никак не ми харесвате.
Настани я до огнището с одеялото на раменете и чаша с нещо тъмно и димящо в ръце, после се зае с раната на Аркен.
— Целият град говори за това — каза той, без да откъсва поглед от непосредствената си задача. — Как сте стоварили огненото правосъдие на Отеца връз чудовищните обсадни машини на еретиците.
— Вие май не споделяте това въодушевление, брат Харин — отвърна тя, отпи от чашата и моментално изкриви лице от ужасния вкус. — Какво е това?
— Приятелят на братята. Чудесен лек срещу настинка, ако го позатоплиш на огъня.
Тя си спомни как впиянченият поет на Алорнис се наливаше с това чудо като да е божествен еликсир. Поклати невярващо глава и се насили да отпие още глътка.
— Нормално ли е да ти се завърта главата от него? — попита след малко.
— О, да.
— Добре тогава. — Седеше край огнището, отпиваше по малко от чашата, топлината се разливаше по цялото ѝ тяло, а езикът ѝ постепенно изтръпна от огнения вкус на напитката. Ръцете на брат Харин се движеха с неочаквана за толкова едър човек сръчност, държаха уверено щипците и прокарваха с тяхна помощ конеца от котешки черва през краищата на раната, оформяйки майсторски шев. — Много сте сръчен, брат Харин.