Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Благодаря, милейди.
— Той ми е разказвал за вас — продължи Рева, после направи пауза да отпие още. — За Петия орден. Най-добрите лешители на швета, така кажваше.
— Той? Кой?
— Ал Сорна. Мрачния меч. Кой друг… — Надигна чашата и се учуди как се е изпразнила толкова бързо. — Мислех, че ше мога и аз. Като него. Ама сички умряха. Освен мен де. Щото съм благословена от Отеца.
Пред вратата се чу тропот на бързи стъпки, Велис влетя в лечебницата и ахна от облекчение, щом видя Рева. Клекна до нея и обхвана нежно с ръце лицето ѝ, очите ѝ бяха разширени от радост.
Рева хлъцна и се оригна.
— Пияна е — обърна се обвинително Велис към лечителя.
— Целта беше да се сгрее и резултатът е налице — отвърна братът.
Велис погледна проснатия на масата Аркен.
— Само те двамата?
— Уви, да. Лорд Антеш нареди да претърсят брега, но не откри други.
— Педесе — изфъфли Рева, като се чудеше защо в помещението изведнъж е станало по-тъмно. — Не бях убивала толкоз много наведнъж.
— Просто направи необходимото, любов моя. — Велис преметна ръка през раменете ѝ и ѝ помогна да се изправи. — Хайде да се прибираме. Чичо ти пита за теб.
— Педесе — прошепна Рева миг преди клепачите ѝ да се затворят, тежки като олово. — Благословена от Отеца…
Главата ѝ се пръскаше. Болката беше толкова силна, че Рева започна да се чуди дали Отецът не е забил невидима брадва в черепа ѝ като наказание за греховните ѝ съмнения. Неспирният трясък на обсадните машини с нищо не облекчаваше главоболието ѝ. Още рано сутринта отиде да погледне пропукания участък от стената заедно с четирима войници от домашната гвардия, които да държат най-ентусиазираните ѝ поклонници настрана. Преминаването ѝ по улиците бе придружено от възгласи и ахкания, хората ѝ благодаряха, някои дори коленичеха по тротоарите, точно както коленичеха пред Четеца на площада. Последното ѝ дойде в повече.
— Престанете! — каза тя на една възрастна двойка, коленичила пред магазинче за вълна. Вместо да се изправят, двамцата продължиха да я гледат със смутено страхопочитание.
— Отецът ви е изпратил при нас, милейди — каза старицата. — Вие ни носите взора му.
— Нося само меч и лък, а лъка го изгубих нощес. — Наведе се, прихвана жената за лакътя и я вдигна. — Недейте да коленичите пред мен. И в тази връзка, недейте коленичи пред никого. — Даде си сметка, че около тях се е събрала тълпа, усещаше погледите им да се впиват в лицето ѝ. — Не коленичещите ще удържат този град. Коленичите ли сега, стените ще паднат, а онези, които са ги сринали, ще направят така, че да коленичите до края на живота си.
Множеството около нея мълчеше, дълбоко почитание се четеше върху всички лица… с изключение на едно.
Млада жена в края на тълпата стоеше с пеленаче на ръце, лицето ѝ изопнато от отчаяние, бузите ѝ хлътнали като на гладуващ човек. Бебето се опитваше да стигне до страните ѝ с малките си ръчички. Рева тръгна към нея, хората се разстъпиха със сведени глави да ѝ направят път.
— Може ли да го видя? — попита Рева и сложи ръка върху повитото пеленаче. Младата жена кимна едва доловимо и разгърна одеянието. Лицето на бебето беше розово и доволно, бузките му бяха закръглени. Усмихна се на Рева и две трапчинки се появиха на щастливото му личице. — Малкият се храни добре — каза тя. — За разлика от теб.
— Няма смисъл и двамата да гладуваме — отвърна младата жена с азраелски акцент, което обясняваше сдържаното ѝ отношение към Рева.
— Баща му?
— Отиде на стената и не се върна. Казаха ми, че се бил храбро. И това е нещо, предполагам.
Нов трясък долетя откъм стената, поредният снаряд. Рева примижа. Деформацията в зида се виждаше оттук, нащърбен триъгълник над линията на покривите. „Когато приключат с обстрела — помисли си тя, — това вече няма да е обсада, а сражение.“
— Утре дажбите ще бъдат удвоени — каза тя на жената. — Давам дума. Сега иди в имението и питай за лейди Велис. Кажи ѝ, че съм те пратила да помагаш в кухнята.
Лорд Антеш надзираваше строежа на стабилно укрепление, допълнителна стена на двайсетина метра зад критичния участък. Къщите наоколо бяха съборени, а камъните от зидарията им се използваха за изграждането на новата стена. Зидарите работеха бързо, спояваха каменните блокчета с хоросан и допълнителният зид вече се очертаваше в реалните си размери — висок повече от три метра полукръг около пробойната, с парапет отгоре.