Владетелят на кулата

— Прибираме мечовете на охраната, която пътува с робските кервани — изтъкна Норта. — Плюс всички брадви и вили, които откриваме в пълните с трупове села.

Вейлин отправи взор към лагера. Палатките се бяха скупчили около завоя на реката, която сменяше името си при нилсаелската граница и от Саламурената ставаше река Велен. Лагерът растеше ежедневно и вече наброяваше четиридесет и пет хиляди души, след като нилсаелците на Марвен се вляха в редиците им.

Малко след като брат Харлик подготви текста на договора, васалният лорд на Нилсаел пое обратно към столицата си подпечата споразумението с характерния си кикот и махна на нещастниците, които мъкнеха носилката му, да потеглят.

— Можеш да задържиш малоумните близнаци — извика на Вейлин, докато се полюшваше в отдалечаващата се носилка. — Цял живот само за война си мечтаят глупаците. Ама не се чуди много, ако оцапат гащите при първа кръв. Ще събера още хора, колкото успея да мобилизирам, и ще ги пратя при теб. Опитай се да не затриеш твърде много от тях. Нивите не са орат сами, нали знаеш.

Алорнис бе правила скици през цялото време на церемонията по подписването на договора и скоро след това започна ново маслено платно, посветено на събитието. За разлика от майстор Бенрил, тя не изпитваше нужда от допълнителна драма или разкрасяване. Макар и недовършена, картината даваше представа за таланта на Алорнис да рисува реалистично — в центъра на платното се виждаше ухилен старец, наведен над свитък, а капитаните го наблюдаваха отстрани, лицата им обагрени от различни степени на безпокойство и подозрения.

— Наистина ли съм изглеждал толкова ядосан? — попита Вейлин.

— Аз не лаская, братле — отвърна тя и му се закани с четката си. — Рисувам каквото видя. Толкоз.

Вейлин плъзна поглед по намръщените лица на платното и откри само едно изключение. Норта стоеше по-отзад и се усмихваше криво.

— Ще имат нужда от обучение — каза сега Вейлин на Норта, отиде при масата и посегна да вземе пергамент. Топна перото в мастилницата и започна да пише, оформяйки буквите с бавна прецизност. — С настоящото Норта Ал Сендал се назначава за капитан на Свободната рота от Северната армия. — Подписа се отдолу и връчи пергамента на Норта. — Можеш да вземеш сержант Даверн като свой първи помощник.

— Онзи надут пуяк? — изсумтя Норта. — Не може ли да взема някой от Северната гвардия?

— Даверн умее да върти меча и знае как да предаде знанията си на други. А и не искам да отделям повече хора от Северната гвардия. Ще останем тук още най-много два дни, така че очаквам от теб да ги скъсаш от тренировки.

— Както кажеш, превелики владетелю на кулата. — Норта си тръгна, но при платнището на входа спря. — Наистина ли ще вървим чак до Алтор?

Песента ставаше все по-настоятелна колкото по̀ на юг се придвижваха, в мелодията ѝ се долавяше все по-голяма неотложност. „Тя се сражава — знаеше Вейлин. — Дошли са да сринат стените, но тя се сражава.“

— Да, братко — каза той. — Наистина.