Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

На върха на хълма се беше събрала голяма тълпа и на Мириамел едва не й прилоша от това море от хора. Беше минало твърде дълго време след пренаселените дървени улици на Кванитупул и тя откри, че не може да гледа толкова много жадни, очакващи лица. Облегна се на Исгримнур и затвори очи.

После лицата изведнъж станаха познати. Слудиг й помогна да слезе от колата в прегръдката на чичо Джосуа, който я прегърна и я стисна почти толкова силно, колкото Исгримнур беше прегърнал Слудиг. Беше по-слаб, отколкото го помнеше, и дрехите му, макар и в привичния си сив цвят, бяха износени. Сърцето й запя и от мъка, и от радост.

— Изкупителя чу молитвите ми — каза той. Нямаше никакво съмнение, въпреки угриженото му лице, че е много щастлив да я види. — Добре дошла, Мириамел.

След това се появиха и други познати — Воршева, облечена в стара широка роба, и арфистът Сангфугол, и дори малкият Бинабик, който се поклони с насмешлива вежливост, преди да вземе ръката й в малките си топли пръсти. Един друг, който стоеше мълчаливо, й изглеждаше странно познат. Беше с брада, бял кичур минаваше през червената му коса и почти закриваше бледия белег на бузата му. Той я гледаше, сякаш за да я запомни, като че ли се канеше някой ден да я издяла от камък.

— Саймън? — каза тя.

Смайването й бързо се превърна в някаква странна горчивина — бяха я мамили толкова пъти! Докато тя беше заета другаде, светът се беше променил. Саймън не беше вече весело момче. Приятелят й беше изчезнал и този висок младеж беше заел мястото му. Нима бе отсъствала толкова дълго?

Устата на непознатия замърда, но тя чу думите му чак след малко. Гласът на Саймън вече бе мъжки — въпреки че малко заекваше.

— Ра… радвам се, че си невредима, принцесо. Много се радвам.

Тя не сваляше очи от него; очите й пламтяха, в тях блеснаха сълзи. Светът се беше обърнал надолу с главата.

— Моля те — каза тя внезапно, като се обърна към Джосуа. — Трябва… Трябва да си легна. Трябва да се наспя. — Не видя как някогашният кухненски прислужник наведе глава, като че ли го бяха отхвърлили презрително.

— Разбира се — каза чичо й загрижено. — Разбира се. Колкото искаш. После, като се събудиш, ще празнуваме!

Мириамел кимна замаяна. Воршева я поведе към развълнуваното море от палатки. Зад тях Исгримнур още стискаше в прегръдките си смеещата се и ридаеща Гутрин.