Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Знам, Вивиан.
— Може би… може би можем всеки ден да отделяме време, за да си говорим. Точно както си говорим сега — на лицето й беше изписана такава надежда, че той едва издържаше да я гледа. — По малко време. Можеш да ми разказваш за мрежата и какво си видял там.
Той въздъхна, но това почти не се чу. Болкоуспокояващото все още не беше започнало да действа и му беше трудно да бъде търпелив с човек, когото обичаше.
Обичаше. Странна мисъл. Но той наистина обичаше Вивиан, а дори и Конрад, макар че срещите с баща му понякога бяха толкова редки, колкото и с чудовищата като Неси и Саскуоч.
— Хей, шефе! — рече Бийзъл в ухото му. — Май ти намерих нещо.
Орландо се надигна малко въпреки туптенето, което усещаше в ставите, и уморено се усмихна.
— Добре, Вивиан. Става. Но не веднага, може ли? Нещо като че ли ми се приспа. — Това, че излъга, го накара да се чувства още по-недоволен от себе си, но по някакъв смешен начин тя сама си беше виновна. Беше му напомнила колко малко време всъщност има той.
— Добре, миличък. Тогава си лягай. Искаш ли нещо за пиене?
— Не, благодаря — каза той и я чу да притваря вратата.
— Какво си намерил?
— Първо на първо, телефона — Бийзъл изцъка — така обикновено изразяваше самодоволство. — Но преди това мисля, че някой те потърси. Представи се като „Лоло“.
Орландо затвори очи, но този път остави отворени вътрешните си слухови канали. Премести се в кота си и отвори екран. Търсеше го гущер със зъбата уста и огромна, изкуствено събрана купчина коса. В последния момент се сети да усили собствения си звук, така че да може да шепне. Не му се искаше Вивиан да влезе пак, за да го проверява.
— Ти ли си Лоло?
— Може би — отговори гущерът, като ужасно се заизвива и заподскача. Гласът му беше примесен с всякакви неприятни шумове, бръмчене и стържене. — Защо търсил си ужасно племе?
Пулсът на Орландо се ускори. Не беше очаквал да му се обадят толкова скоро.
— Ти от тях ли си? — Не си спомняше името Лоло; маймунките бяха твърде много.
Гущерът го изгледа злобно и почна да върти очи.
— Отлитам — рече той.
— Чакай! Не си отивай! Срещнах ужасното племе в Дървесната къща. Ето виж, така изглеждах — той показа сима на Таргор. — Ако не си бил там, питай другите. Питай… — той започна да рови в паметта си, мъчеше се да си спомни. — Питай… Зуни. Да. Мисля, че имаше и един Каспар…
— Каспар? — гущерът килна глава. — Каспар е тук, до мене. Зуни мани, тя дребосък. Ама ти още не ме светнал защо обади се на ужасняци.
Трудно беше да се каже дали английският не му е роден език или представителят на племето с гущеровия сим просто е затънал в хлапашкия говор. Може би дори Лоло беше по-малък, отколкото искаше да го мислят хората.
— Виж, трябва да говоря с ужасното племе. Замесен съм в една специална операция и имам нужда от помощта им.
— Помощ? Може би време на кредит? Бонбон! Ква хавата?
— Казах ти, че е тайна. Мога да говоря за това на събрание на ужасното племе, след като всеки се закълне, че ще пази тайна.
Лоло се замисли.
— Ти голям смешник? — попита той най-накрая. Добър за дечица? Скинстим? Синсим?
— Не, не. Това е тайна мисия. Разбираш ли ме? Много е важно. Голяма тайна е.
Очичките станаха още по-мънички, когато Лоло отново се замисли.
— Скоро. Шъ питам. Отлитам. — Връзката прекъсна.
— Да. Върхът. Това поне тръгна добре — извика Бийзъл.
— Каза, че си намерил телефона на Фредерикс?
— Само един се връзва. Тия, дето работят за правителството — на тях не им се иска много хора да знаят къде живеят, нали разбираш. Купуват си тия гълтачи на данни и ги пращат да дъвчат всичко, свързано с имената им, което се мотае из мрежата.
— И как го намери?
— Е, не съм сигурен, че съм го намерил. Но си мисля, че е този — малолетно дете на име Сам, още някои съвпадения… Номерът при гълтачите на данни е, че оставят дупки и понякога тези дупки ти казват също толкова, колкото и онова, което е било на тяхно място преди.
Орландо се разсмя.
— Доста си умничък за въображаемо другарче.
— Свестни са ми програмите, шефе.
— Я ме свържи.
Чуха се няколко сигнала, после домашната система отсреща, след като реши, че номерът на банковата сметка на Орландо не се връзваше с изисквания за първостепенно обаждане на досадник, го прехвърли в центъра за съобщения. Орландо посочи желанието си да разговаря с жив човек.