Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Ало? — гласът беше женски, говореше с лек южняшки акцент.
— Ало, дом Фредерикс?
— Да. Кажете, моля.
— Бих искал да говоря със Сам.
— О, Сам не е тук в момента. За кого да предам?
— Орландо Гардинър. Приятели сме.
— Не сме се виждали, нали? Или поне името ви не ми е познато, но пък… — Жената млъкна. За малко беше прекъснала връзката. — Извинете, тук нещо се пообърка — обади се тя най-после. — Домашната помощница току що изпусна нещо. Как каза, че се казваш, Роландо ли? Ще кажа на Сам, че си я търсил, като се върне от мача.
— Гот… Искам да кажа, благодаря. — И после схвана какво точно беше казала жената. — Тя? Само секунда, госпожо, мисля, че… — но жената беше прекъснала връзката.
— Бийзъл, само този номер ли се връзваше? Щото не е онзи, който ни трябва.
— Извинявай, шефе, хайде, давай, ритни ме. Беше най-близо до съвпадане с профила. Пак ще се пробвам, но нищо не обещавам.
След два часа Орландо се стресна, както дремеше. Светлините в стаята му бяха много слаби, а системата хвърляше сянка бесилка върху отсрещната стена. Намали звука — албумът на „Децата на Медея“ свиреше тихо в слуховия му шунт. В ума му се въртеше тревожна мисъл и той не можеше да се отърве от нея.
— Бийзъл? Я пак ме свържи с онзи номер.
Отново премина през охранителната система. Малко по-късно се обади същият женски глас.
— Обаждах се и преди… Сам върна ли се?
— О, да. Забравих да й кажа, че си се обаждал. Чакай да видя.
Отново зачака, но този път му се стори болезнено дълго, защото Орландо не знаеше какво чака.
— Да?
Само тази дума му беше достатъчна, за да познае гласа.
Тъй като в мрежата той беше обработен, за да звучи като мъжки, сега беше по-тънък, отколкото той беше свикнал — но познаваше този глас.
— Фредерикс?
Пълна тишина. Орландо зачака.
— Гардинър? Ти ли си?
Орландо усети, че в него се надига нещо като гняв, но това чувство беше колкото объркващо, толкова и болезнено.
— Копеле гадно! — най-сетне изрече той. — Защо не ми каза?
— Съжалявам — гласът на Фредерикс беше много слаб.
— Но не е това, каквото си мислиш…
— Какво да си мисля? Мислех, че си ми приятел. Момче приятел. Много ли ти беше смешно да ме слушаш какви ги дрънкам за момичетата? Да се правя на пълен идиот? — Изведнъж си спомни един особено притеснителен случай, когато беше обяснявал как щял да изгради идеалната си жена от различни телесни части на известни звезди от мрежата. — Аз… аз просто… — внезапно загуби дар-слово.
— Но не е, каквото си мислиш. Не точно. Исках да кажа, че си мислех, че няма да… — известно време Фредерикс мълча. Когато познатият, но и непознат глас отново заговори, беше равен и нажален: — Откъде го имаш този номер?
— Проследих го. Търсих те, защото се тревожех за тебе, Фредерикс. Или трябва да те наричам Саманта? — каза го с възможно най-презрителния глас, който успя да постигне.
— Всъщност… всъщност се казвам Саломе. „Сам“ го измисли татко, когато бях малка — така ми викаше на шега. Но…
— Защо не ми каза? Искам да кажа, само като се мотаеш из мрежата е едно, но ние бяхме приятели, бе, пич! — изсмя се горчиво. — Пич!
— Ами точно това е! Нали разбираш, след като вече станахме приятели, просто не знаех как да ти го кажа. Мислех си, че вече няма да искаш да си общуваш с мене.
— Това ли ти е извинението?
Фредерикс като че ли аха-аха щеше да се разплаче.
— Не… не знаех какво да правя…
— Добре — Орландо се чувстваше така, сякаш беше напуснал тялото си, сякаш бе просто свободно плуващ облак от гняв. — Добре. Като гледам, не си мъртъв или нещо такова. Аз точно това исках да проверя преди всичко.
— Орландо!
Но този път той беше затворил пръв.
Те са там, толкова близо, че можеш да ги подушиш.
Подушваш ги един вид. Костюмите подбират всякакви незабележими следи и разширяват обхвата на човешките сетива така, че чувстваш как близо двайсетина от тях пълзят към тебе през мъглата — точно както мастифът подушва котката, която върви по задната ограда.
Оглеждаше се, но Олеков и Пун-и още не са се върнали. Лош момент избраха, за да проверяват сигнализационната апаратура на площадката за приземяване. Разбира се, на тази адска планета добрите моменти поначало са малко.
Нещо се движи в Периметъра. Фокусираш лещите филтри на шлема. Силуетът не е човешки. Вече си протегнал ръка, насочил си лъча и ти трябва само проблясък на мисъл, за да изпратиш хоризонтална огнена нишка, която да пререже мъглата към натрапника. Съществото обаче се движи бързо. Ужасно бързо. Лазерът разрязва ново парче от останките на първия експедиционен кораб, но съществото, което беше приклекнало пред него, е изчезнало, стопило се е обратно в мъглата като лош сън.