По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Джак изненадано завъртя глава.
— Защо? Да не би да съм бил с разкопчан цип?
— Не. Мери винаги следи за тези детайли. Лентата със записа се е повредила, нещо се е изтрило, напълно неволно, но сега трябва да я презапишат. Донър ме помоли да те попитам дали нямаш нищо против да се явиш в ефир в девет тази вечер. Ще ти задават същите въпроси и така нататък… — Арни внезапно се досети за нещо ново. — Какво ще кажеш да присъства и съпругата ти?
— Хм, на Кати това няма да й се понрави. Защо трябва да участва и тя?
— Всъщност от нея няма да се иска нищо друго, освен да седи до теб и да се усмихва. Ще изглеждаш доста по-добре в очите на обикновените хора. Джак, та тя много рядко се появява в ролята си на първа дама. Сега ще бъде много лесно. Може би, ако към края на предаването доведем и децата ви…
— Не. Поне засега не искам да се показват пред публика. Кати и аз вече сме се разбрали по този въпрос.
— Но…
— Не, Арни, нито сега, нито утре, нито за в бъдеще.
Ван Дам знаеше, че не може винаги да печели. Явно се налагаше да изчака, но рано или късно щеше да постигне целта си. Как иначе да поддържа образа на президента като обикновен човек, ако не покаже децата му? Ала още не бе настъпил подходящият момент.
— Но ще попиташ ли Кати?
— Добре — съгласи се Райън и примирено въздъхна.
— Тогава всичко е наред. Ще съобщя на Донър, че може би и тя ще присъства, но ще добавя, че не сме сигурни, защото може да закъснее в клиниката. Ще го оставя да си помисли за тази промяна в програмата и да предложи няколко реплики и на нея. Това ще стопли сцената. Да не забравяме, че това е основната задача на всяка първа дама.
— Защо не й го кажеш ти, Арни? — въздъхна Райън.
— Окей, ще ви приеме. Но иска първо да попита съпругата си дали ще се присъедини и тя.
— Защо?
— А защо не? — попита Арни. — Е, не е сигурно, защото тя още не се е върнала от клиниката — добави той и думите му накараха Донър на другия край на линията да свие устни в ехидна усмивка.
— Добре, Арни. Много ти благодаря. Дължа ти една услуга — заяви Донър и прекъсна връзката.
— Осъзнаваш ли, че току-що излъга не кого да е, а президента на Съединените щати? — замислено отбеляза Джон Плъмър.
Той бе доста по-възрастен от Донър, от по-старото поколение репортери — бе започнал кариерата си по времето на Корейската война и се бе утвърдил като съвсем млад, но надежден репортер. После бе работил като чуждестранен кореспондент в Лондон, Париж, Бон и накрая в Москва. От СССР го експулсираха и оттогава, въпреки общо взето левите му убеждения, никой не можеше да го накара да изпитва симпатии към Москва.
Беше от поколението, което вярваше, че професията се крепи на непоклатими правила, едно от които бе никога да не се лъже от екрана. Ето защо сега се тревожеше.
— Джон, нима не разбра, че той ни изпързаля?
— Ти така си мислиш.
— Сведенията, които получих… хм, какво ще кажеш за тях? — Бяха прекарали два напрегнати часа, през които почти целият проучвателен отдел на телевизионната мрежа се ровеше в архивите, за да сглоби общата картина парче по парче, да комбинира откъслечните сведения, без да могат да се похвалят с някакъв успех. Но поне бяха проверили всички достъпни източници, а това също беше значително постижение.
— Не съм сигурен в това, Том. — Плъмър разтърка зачервените си от умора очи. — Искаш да кажеш, че Райън ни казва много малко от това, което му е известно? Да, сигурно е така. Но не се ли убеди, че умее да отстоява позициите си? И то по много достоен начин. Дали беше честен с нас? Да, според мен. Да не би останалите политици да са по-честни и по-откровени от него?
— Тогава само ще му дадем още един шанс да го докаже, нали?
Плъмър не отговори нищо. Знаеше, че в главата на по-младия му колега се въртят само мисли за повдигане на рейтинга. Той самият беше отдавна утвърден коментатор, но Том Донър, като негов помощник, успя да накарат да заговорят за него всички членове на ръководството — делови хора, повече бизнесмени, отколкото журналисти, за които покачването на рейтинга бе най-важното. А нали и на Райън му харесваше да общува с бизнесмени. Нека тогава младият Донър си изпробва силите.
— Добре, щом така смяташ, дай му още един шанс.
Напоследък Бондаренко често работеше до късно или по-точно до ранните часове на деня, в зависимост от гледната точка. Не беше напускал кабинета си от двадесет часа, и то за пръв път след повишението си. Сега дори съжаляваше за отминалите дни, когато беше само полковник — тогава му оставаше време да потича в парка за поддържане на формата и дори, почти всяка нощ, да се прибира вечер вкъщи, при жена си. А сега… е, нали от години се бореше за това повишение.