Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Дракони пикират към древна Атлантида. Змейските майстори на магията разцепват океанското дъно, островите се пукат от земетръси, вълни помитат колиби и дворци, мостове и пристанища, измиват пролятата кръв, завличат в лоното си милиони трупове, сушата потъва — стотици хиляди кораби „Титаник“.
От високото, защото змейско е да летиш ВИСОКО, надолу гледат жълтите Алвандови очи. И когато последната вълна се схлупва над унищожения континент… или архипелаг… в тези очи се мярка облекчение — всичко свърши.
Свърши.
Защо не са промили мозъците на „спасените“ после? Защо са допуснали да остане памет за невъобразимото клане? Защо са почели гибелта на атлантите с нов календар?
Защо са пренесли спомените за деянието си в друг свят-реалност, не са заличили писани и рисувани легенди за стореното от тях?…
Не са го мислели за престъпление?
Напротив — ЗНАЯТ, че е престъпление, но не се срамуват? Или именно защото се срамуват, не посягат към истината? Държат я пред очите на внуците си, за да помнят и те? За да се срамуват? За да се гордеят?
Змейска логика. Змейско разбиране за добро и зло.
Зад гърба си чу как Крилан почти грубо подвикна на събрата си: остави го! ще му мине…
КОЕ ще ми мине, Иване?…
Съвсем неволно вървеше в кръг около храма-легенда. После изведнъж разбра какво го държи като вързан с верига.
Беше тънкият зов на Рауни.
Дядо-Радановата сабя не усещаше близостта на младия си господар и тънко викаше в необичаен мисловен диапазон. Кой знае защо беше сигурен, че нейният зов ще остане незабелязан от нефилимски детектори.
Все пак заклинавал я е колобър. Човек.
Все пак знаем и ние нещо повече от шарканите.
Дичо се върна. Седна между двамата змея, които видимо се отпуснаха, когато се появи. Рауни замлъкна.
> Сабята ти се тревожеше за теб — каза Алванд.
— Усетих.
Мълчанието се проточи. И тримата проследиха припламнали във висините метеори. Крилан положи глава на лапи и затвори очи. Алванд остана известно време като сфинкс на пост, но накрая и той се приготви да спи. Радослав бе сигурен, че и двамата му другари всъщност остават будни и следят всеки полъх откъм него.
— Иване?
— Радо, спя.
— Не ме баламосвай. Не спиш.
— Опитвам се.
— Дали Атлантида може да се повтори?
Крилан отвори очи.
— Откровено или деликатно?
Радослав само скръцна със зъби. Крилан не се смути, тонът му изобщо не бе шеговит и змеят продължи също толкова сериозно:
— Едва ли. Поне се надявам. Не би ни спряло това, че ще дадем жертви, както се е случило в Атлантида, за да спасим ВСИЧКИ деца. Защото в съвременните условия хората имат повече средства да ни причинят определени вреди. Просто е твърде снизходително да се дава втори шанс на атланти. ТОЗИ път, ако на Земята сгазят лука, ще последва истински геноцид.
— Има ли алтернатива? — Дичо унило се запита защо този път шарканът не реагира. Никак.
— Има. Да сме търпеливи. Да разчитаме — ако не на разума в човешките глави, то поне на това, че желанието на човеците да извлекат изгода ще надделее. Разбира се, ново нахлуване в Долната земя ще бъде смазано незабавно. Засега не виждаме кой би се решил на подобно безумие. Ала печални тенденции се наблюдават… Отделните личности сред хората може да са ценни и разумни, дори осъзнати, но обществата много рядко се държат разумно. От алчност, от високомерие, от завист — винаги ще се намерят организации, в това число и държави, които да се съюзят с проникнали оттатък нефилими. Също както стана в Борея. Защото от една страна във вените ви тече кръвта на атлантите и тя може да зове към отмъщение, но същата кръв носи и спомен за последиците от такава стъпка. Питай някой път Мъдреците какво мислят по въпроса. С удоволствие ще ти обяснят. Друго?
— Как така нищо не е оцеляло като исторически предания за всичко… това?
— Останало е, Радо. И то много. Хвани коя да е митология и ще откриеш сума ти полезна информация, а и сега вече имаш ключа да я разгадаеш. Проблемът е човешкото самомнение, което отхвърля горчивите поуки, винаги търси начин да заобиколи забраните, които няма как да се заобиколят. Не е като мама да каже, че не може, пък баба да даде… ИМА невъзможни неща. И не е неразумно, нито признак на слабост да приемеш, че съществуват естествени ограничения. Глупаво е да блъскаш по нарисувана затворена врата, след като зад гърба ти има цяло поле да тичаш на воля… а редом — съвсем гостоприемно открехнати порти… Как си, Радо?
— Претръпнах.
— Казах ти, че няма да е сладко.