Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
След половин година, през която бе заздравявал властта си, той смени тона и започна да ни притиска. Негова първа жертва стана човекът, който играеше ключова роля в комисията: подполковникът. Той на няколко пъти бе влязъл в лични разпри с Борис, за да защити интересите на японските военнопленници по различни въпроси, и заради това беше убит. По онова време в комисията само той и неколцина негови верни съратници не се подчиняваха на Борис. Подполковникът беше удушен: една нощ му запушили устата и го задушили с мокра кърпа на лицето. Знаеше се, че именно Борис е наредил да го умъртвят, макар че самият той не си мърсеше ръцете с убийства на японци. Даваше заповеди на комисията и пращаше други японци да ги изпълняват. Обявиха, че полковникът е починал от болест. Всички знаехме кой го е убил, но никой не можеше да говори на всеослушание за това. Бяхме наясно, че Борис има сред нас свои доносници, и внимавахме много какво приказваме пред когото и да било. След убийството на подполковника комисията избра с гласуване за свой председател човек, посочен лично от Борис.
Покрай промените в състава на комисията работната среда започна да се влошава все повече, докато накрая стана по-ужасна от всякога. Срещу самоуправлението Борис налагаше все по-високи производствени норми, които бяха непосилни. Нормата се увеличаваше под един или друг предлог, докато накрая стана невъзможна за изпълнение. Рязко се увеличиха и злополуките, та мнозина японски войници, жертви на неудържимо нарастващия въгледобив, оставиха костите си в чужда земя. «Самоуправлението» се свеждаше единствено до това, че вместо руснаци сега японци надзираваха работата.
Военнопленниците недоволстваха все повече. Навремето бяхме малка общност със споделени мъки, докато постепенно сред нас се загнезди усещането за несправедливост, а заедно с него кръвната омраза и подозренията. Който угодничеше прел Борис, се радваше на занижена норма и особени привилегии, а останалите живееха непосилно — ако изобщо ги оставеха да живеят. Никой не можеше да нададе глас на недоволство, защото откритата съпротива беше равнозначна на смърт. Можеше да те хвърлят в ледена барака, където да издъхнеш от студ и глад, да те удушат с мокра кърпа, докато спиш, да ти сцепят черепа с кирка, докато работиш в рудника. Можеше да намериш смъртта си на дъното на някоя шахта. Никой не знаеше какво става в тъмния рудник. Хората просто изчезваха.
Нямаше как да не изпитвам угризения на съвестта, че бях завел подполковника при Борис. Е, Борис и без моя помощ щеше да се вклини по един или друг начин сред нас със същия резултат, от тази мисъл обаче не ми олекваше. Вях допуснал ужасна грешка.
Най-неочаквано един ден ме повикаха в сградата, където беше кабинетът на Борис. Не го бях виждал от много отдавна. Пак седеше на бюрото и пиеше чай, както онзи път, когато го бях видял в кабинета на началника на железопътната гара. Зад него стоеше Татарина с голям пистолет, втъкнат в колана. Когато влязох вътре, Борис се обърна към монголеца и му даде знак да ни остави сами.
«И така, лейтенант Мамия, както виждаш, удържах на думата си.»
Потвърдих, че е така. За съжаление си беше вярно. Всичко, което руснакът беше обещал, се беше изпълнило. Като договор с дявола.
«Вие си получихте самоуправлението, а аз — властта — усмихна се той и разпери ръце. — И вие, и аз получихме каквото искахме. Добивът на въглища се увеличи и в Москва са доволни. Кой би могъл да иска повече? Много съм ти признателен, че ми помогна, и искам да ти се отблагодаря.»
Отговорих, че няма нужда.
«Не е нужно и ти, лейтенанте, да се държиш толкова отчуждено. Ние с теб сме стари познайници — ухили се пак Борис. — Ела да работиш при мен. Искам да ми станеш секретар. За жалост тук не достигат мислещи хора. Ти може и да си еднорък, но според мен острият ти ум го компенсира напълно. Ако ми станеш секретар, ще ти бъда страшно благодарен и ще се постарая да ти облекча възможно най-много живота. Така със сигурност ще останеш жив и ще се прибереш в Япония. Ако работиш плътно до мен, това ще ти се отрази добре.»
При обичайни обстоятелства щях на мига да отхвърля подобно предложение. Нямах намерение да предавам другарите си и да си облекчавам живота, като стана секретар на Борис. Дори и да ме убиеше, задето съм отхвърлил предложението, пак не ме беше страх. Но още докато ми излагаше предложението си, в главата ми се роди план.
«Каква работа искате да върша?», попитах аз.
Бях нужен на Борис за нещо съвсем просто. Имаше куп неща, които трябваше да се задвижат, но най-важното беше грижата за личните дела на руснака. Той присвояваше близо четирийсет на сто от храната, дрехите и лекарствата, които Москва и Международният червен кръст пращаха в лагера, трупаше ги в тайни складове и ги препродаваше на черноборсаджиите. Пак на черно пласираше цели влакови композиции въглища. Имаше хроничен недостиг на гориво и търсенето му непрестанно растеше. Борис подкупваше железничарите и началника на гарата и пренасочваше влаковете както му е изгодно. Заради храната и парите войниците, които охраняваха композициите, си затваряха очите за далаверите му. Благодарение на такъв «предприемачески» подход руснакът бе натрупал несметни богатства. Обясни ми, че това всъщност бил оборотен капитал за тайните служби. «Дейността им», както я наричаше той, гълтала огромни безотчетни средства и той оттук тайно «набавял» тези пари. Това обаче си беше лъжа. Част от парите може и да стигаха до Москва, но аз бях сигурен, че над половината отиват в джоба на Борис. Поне доколкото знаех, ги превеждаше в чужди банки и купуваше злато.