Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
През това време лагеристите, които работеха в рудника, продължаваха да мрат като мухи и труповете им пак така се хвърляха в шахтите. Борис преценяваше внимателно възможностите на всеки затворник и подлагаше на безпощадна експлоатация физически слабите, още от самото начало намаляваше дажбите им, за да се отърве от всяко гърло в повече. Храната, отнета от слабите, отиваше за силните, така че те да повишат производителността. Тя беше всичко в лагера: тук цареше законът на джунглата и оцеляваха най-годните. А когато работната сила започнеше да намалява, пристигаха товарни влакове, в които като добитък бяха натъпкани нови лагеристи. Случваше се дори двайсет процента от «доставката» да измрат по пътя, но никой не го беше грижа. Повечето нови лагеристи бяха руснаци и източноевропейци, докарвани от запад. За радост на Борис и там Сталин продължаваше да прилага своята политика на насилие.
Планът ми беше да убия Борис. Знаех, разбира се, че и да се отървем от този човек, няма гаранции, че положението ни ще се подобри. Пак щяхме да живеем, така или иначе, в ад. Но аз просто не можех да допусна Борис да продължи да живее. Както бе казал и Николай, той беше отровна змия. Все някой трябваше да му отреже главата.
Не ме беше страх да умра. Бях готов да дам живота си за смъртта на Борис. Но нямаше място за грешки. Трябваше да изчакам мига, когато да съм сигурен, че наистина няма да сбъркам и ще го убия, с един изстрел ще сложа край на живота му. Продължих да изпълнявам ролята на негов верен секретар и само чаках удобен случай, за да скоча върху плячката си. Но както вече казах, Борис беше изключително предпазлив. Държеше денонощно до себе си Татарина. А дори и да допуснеше да остане насаме с мен, как щях да го убия с тази една ръка, без оръжие? Въпреки това продължавах да съм нащрек и да чакам сгоден момент. Вярвах, че ако на тоя свят има бог, щастието все някога ще ми се усмихне.
В началото на 1948 година в лагера плъзна слух, че най-после ще пуснат японските военнопленници да се приберат по домовете си и през пролетта ще пратят кораб, който да ни върне в Япония. Попитах Борис дали е истина.
«Така е, лейтенант Мамия — потвърди той. — Слухът е верен. Много скоро всички ще се върнете в родината си. Световната общественост се възмущавала, така че не можем да ви държим още дълго тук. Но имам едно предложение за теб, лейтенанте. Искаш ли ти да останеш тук, но не като военнопленник, а като свободен съветски гражданин? Служиш ми много вярно, ще ми бъде изключително трудно да ти намеря заместник. Ти пък ще живееш много по-добре, ако останеш при мен, вместо да търпиш несгодите и беднотията в Япония. Доколкото разбрах, хората там нямат какво да ядат. Умират от глад. А тук ще имаш пари, жени, власт — всичко.»
Борис говореше съвсем сериозно. Даваше си сметка, че е опасно да ме пуска, все пак знаех всичките му тайни. Ако отхвърлех предложението му, той можеше да ме премахне, за да ми запуши устата. Но мен не ме беше страх. Благодарих му за щедрото предложение, но казах, че предпочитам да се прибера в Япония, защото се притеснявам за родителите си и сестра си. Борис само сви рамене и не отвърна нищо.
Една вечер през март, когато денят да ни върнат в Япония вече наближаваше, се откри чудесна възможност да убия руснака. Точно преди девет Татарина излезе и ни остави сами с Борис. Аз както винаги попълвах счетоводните книги, а руснакът пишеше на бюрото писмо. Беше необичайно за него да стои толкова до късно в кабинета си. Докато пишеше писмото, той отпиваше от време на време от чашата бренди. Беше оставил на закачалката коженото си палто, шапката и пистолета в кожен кобур. Пистолетът не беше от типичните съветски чудовища, а германски валтер ППК. Говореше се, че Борис го е взел от един нацист, подполковник есесовец, заловен по време на битката край Дунав. Върху ръкохватката на оръжието още личеше двойната мълния на СС, то винаги беше лъснато и почистено. Често бях наблюдавал как Борис го смазва и знаех, че го държи винаги зареден.
Беше твърде необичайно, че го е оставил на закачалката. Когато работеше, го държеше подръка в чекмеджето отдясно. Тази вечер обаче, кой знае защо, беше в много добро, бъбриво настроение и вероятно по тази причина не бе така предпазлив. Това беше възможност, каквато едва ли можех да се надявам да ми се падне втори път. Безброй пъти си бях представял как махам предпазителя и качвам патрон в патронника. Реших се, станах и минах покрай закачалката, уж съм тръгнал да взема формуляр. Борис беше погълнат от писмото и не погледна към мен. Пътьом измъкнах пистолета от кобура. Беше малък и много удобен, така ми легна в дланта, че веднага разбрах какво значи чудесно оръжие. Застанах зад руснака и стиснах пистолета между коленете си, за да заредя. Дръпнах с палеца петлето назад. Борис чу приглушения звук, погледна към мен и видя, че съм насочил оръжието право към лицето му.