Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
По необяснима причина явно ми имаше пълно доверие. Очевидно не му и хрумваше, че мога да издам тайните му на хора извън лагера, което сега ми се струва изключително странно. Винаги се отнасяше към своите сънародници руснаците и другите от бялата раса крайно мнително, а на монголци и японци гласуваше пълно доверие. Вероятно е смятал, че не мога да му навредя, дори и да издам тайните му. Първо, на кого можех да ги издам? Всички около мен бяха негови доносници и блюдолизци, всички получаваха трошици от огромните му незаконни печалби. А единствените, които страдаха и умираха, защото Борис крадеше от храната, дрехите и лекарствата, бяха безпомощните затворници в лагера. Освен това писмата се четяха, а връзките с външния свят бяха забранени.
Така станах верен личен секретар на Борис, трудех се неуморно. Прегледах една по една счетоводните книги, които бяха водени съвсем през пръсти, и изясних и подредих потока от стоки и пари. Започнах да водя тетрадки, от които веднага личеше къде се намира всяка стока и как варират цените. Съставих дълъг списък на хората, на които трябва да се дават подкупи, и изчислих «необходимите разходи» за всеки. Не жалех сили, работех от тъмно до тъмно за Борис и така загубих малкото приятели, които имах. Хората ме възприемаха (и май нямаха друг избор) като мижитурка, който е предал другарите си, за да стане подлога на руснака. И за съжаление вероятно и досега ме смятат за такъв. Николай вече не ми говореше. Имах двама-трима приятели японци, които чувствах по-близки — сега още щом ме видеха, те се извръщаха на другата страна. И обратното, някои се домогваха да се сближат с мен именно защото съм станал любимец на Борис, аз обаче не исках да имам нищо общо с тях. Така се откъсвах все повече от останалите в лагера. Не ме убиваха само защото Борис ме подкрепяше. Той не би простил на никого, ако посегнеше да убие едно от най-ценните му притежания. Другите знаеха колко е жесток — дори тук славата му на «кожодер на хора» бе достигнала пословични размери.
Колкото повече се откъсвах от другите, толкова повече Борис се осланяше на мен. Беше доволен, че работя толкова целенасочено и успешно, и не пестеше похвалите.
«Ти, лейтенант Мамия, си възхитителен човек. Щом има японци като теб, страната ти със сигурност ще се възстанови от следвоенния хаос. Виж, моята държава е безнадежден случай. При царизма си беше по-добре. Царят поне не е трябвало да се пъне, за да измисля с празната си глава разни теории. Ленин е взел от марксизма каквото е разбирал и си го е приписал, а Сталин е взел от ленинизма (не че е имало много за взимане) каквото е разбирал и си го е приписал на себе си. Тук, в страната ни, колкото по-ограничени са умствените способности на някого, толкова повече власт той успява да заграби. От мен да го знаеш, лейтенанте, при нас има само един начин да оцелееш. И това е да живееш без илюзии. Който в Русия живее с илюзии, е загубен. Ето, аз никога не живея с илюзии. Нека другите се уповават на илюзиите си, аз ще им помогна. С това си вадя хляба. Гледай добре да го запомниш. Поне докато си тук, ако вземеш да си фантазираш разни неща, си спомни за мен и си кажи: „Не, не никакви такива. Илюзиите са пагубни за мен.“ Такъв е най-ценният ми съвет към теб. Остави фантазиите на другите.»
Така неусетно минаха шест месеца. Към края на есента на 1947 Борис вече не можеше без мен. Аз отговарях за деловодството му, а Татарина — за изтезанията. Тайните служби още не бяха отзовали Борис обратно в Москва, но той сякаш и не бързаше да се връща. Беше превърнал лагера и рудника в, общо взето, своя неприкосновена територия и живееше добре — трупаше огромно състояние, охранявано от частното му войнство. А може би и московското началство предпочиташе да не го изтегля в столицата и да го държи в Сибир, където той да заздравява позициите си. Между Борис и Москва постоянно хвърчаха писма, не по пощата, разбира се: пристигаха с влак по тайни куриери. Всичките бяха високи мъже с леденостудени очи. Щом някой от тях влезеше в стаята, температурата като че ли падаше.