Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Боже, помисли си Дагни, какво правят? От екрана лицето на Джон Голт гледаше нацията — лице без болка, страх или вина, неумолимо заради ведростта си, недостижимо заради самоуважението си. Това лице, мислеше си тя, има ли място сред другите? Каквото и да планират, няма да стане, нищо повече не може и не трябва да се прави — ето ги резултатите от единия и от другия кодекс, това е изборът, и всеки, у когото е останала човечност, ще го знае.
— Личният секретар на господин Голт — продължаваше говорителят, докато камерата размаза набързо следващото лице и продължи нататък. — Господин Кларънс Чик Морисън… Адмирал Хоумър Доули… Господин…
Тя погледна лицата около себе си и се запита: виждат ли контраста? Разбират ли го? Виждат ли него? Искат ли той да е истински?
— Този банкет — каза Чик Морисън, който беше поел нещата като церемониалмайстор — е в чест на най-великия човек на нашето време, най-способния производител, човекът, който знае как да се справи, новият лидер на нашата икономика — Джон Голт! Ако сте чули невероятната му реч по радиото, вече нямате съмнение, че той може да накара нещата да работят. Сега той е тук да ви каже, че точно това ще направи за вас. Ако сте били подведени от старомодните екстремисти, които твърдяха, че той никога няма да се присъедини към вас, че не е възможно никакво сливане между неговия начин на живот и нашия, че ще бъде или едното, или другото — тазвечерното събитие ще ви докаже, че всички могат да се помирят и да се обединят!
След като веднъж са го видели, мислеше си Дагни, могат ли да поискат да погледнат другиго? След като веднъж са разбрали, че той е възможен, че такъв може да бъде човекът, какво друго могат да искат? Могат ли да чувстват друго желание, освен да постигнат в душите си онова, което той е постигнал в неговата? Или пък ще бъдат спрени от факта, че разни хора по света — като Мауч, Морисън и Томпсън — са решили да не го постигат? Ще продължават ли да гледат на Мауч като на човек, а на него — като нещо невъзможно?
Камерата бродеше из балната зала, показвайки на екрана и на цялата страна лицата на видните гости, лицата на напрегнатите, внимателни управници и — от време на време — лицето на Джон Голт. Той гледаше така, сякаш проницателните му очи изучаваха хората извън тази стая, хората, които го гледаха из страната; не можеше да се разбере дали слуша, защото никаква реакция не променяше чертите му.
— Горд съм тази вечер да отдам чест — заяви председателят на Конгреса, следващият, който взе думата — на най-великия икономически организатор, който светът някога е виждал, на най-надарения администратор, най-блестящия плановик — Джон Голт, човекът, който ще ни спаси! Тук съм, за да му благодаря от името на народа!
Това, мислеше си Дагни, развеселена и с погнуса, е спектакъл от искреността на непочтените. Най-измамната част от измамата беше, че те наистина го вярваха. Те предлагаха на Голт най-доброто, което техните възгледи за съществуването можеха да предложат, опитваха се да го изкушат с онова, което беше собствената им мечта за най-върховното постижение в живота: простор от безмозъчно обожание, нереалността на тази огромна преструвка, одобрение без стандарти, почести без съдържание, чест без причина, възхищение без оправдание, любов без ценностен кодекс.
— Ние изоставихме всичките си дребни различия — казваше Уесли Мауч на микрофона, — всички партизански мнения, всички лични интереси и себични възгледи, за да служим под безкористното водачество на Джон Голт!
Защо го слушат? — мислеше си Дагни. Не виждат ли белега на смъртта по тези лица, както и белега на живота на неговото? Кое от двете биха си избрали? Кое биха избрали за човечеството? Тя погледна лицата из балната зала. Те бяха нервни и празни — не изразяваха нищо, освен непоносимата тежест на апатията и преумората от хроничен страх. Гледаха и Голт, и Мауч, сякаш неспособни да усетят каквато и да било разлика между двамата, или пък да ги е грижа дали такава разлика съществува — празният им, безкритичен, лишен от преценка поглед заявяваше: „Кой съм аз, че да знам?“ Тя потръпна, когато си спомни неговата фраза: че човекът, който заявява: „Кой съм аз, че да знам?“, всъщност казва, „Кой съм аз, че да живея?“ Дали им се живееше? Като че ли не искаха да положат усилия дори да зададат този въпрос… Видя няколко лица, на които като че ли им пукаше. Те гледаха Голт с отчаяна молба, с тъжно, трагично възхищение — а ръцете им лежаха отпуснато на масите пред тях. Това бяха хора, които виждаха какво представлява той, които живееха с безнадежден копнеж по неговия свят, но утре, ако видеха как го убиват пред тях, ръцете им щяха да висят все така отпуснато, а очите им щяха да бягат встрани с думите: „Кой съм аз, че да действам?“