Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
В продължение на три дни никой не влезе в апартамента на Голт, с изключение на пазачите, които му носеха храната. Рано вечерта на четвъртия ден вратата се отвори и пропусна Чик Морисън с двама придружители. Морисън беше с вечерно облекло, усмивката му беше нервна, но мъничко по-уверена от обикновено. Единият от придружителите му беше камериер. Другият бе мускулест мъж, чието лице сякаш контрастираше на смокинга му: беше каменно, със сънени клепачи, бледо, със стрелкащи се очи и чупен нос на професионален боксьор; черепът му беше обръснат, с изключение на няколко побелели руси къдрици на темето. Държеше дясната си ръка в джоба на панталона.
— Бихте ли се облекли, господин Голт? — подкани го Чик Морисън и посочи вратата на спалнята, където имаше гардероб със скъпи дрехи, които Голт не искаше да носи. — Бихте ли сложили вечерния си костюм? — И добави: — Това е заповед, господин Голт.
Голт влезе мълчаливо в спалнята. Тримата мъже го последваха. Чик Морисън седна на ръба на един стол, пушейки цигара след цигара. Камериерът танцуваше наоколо, помагайки на Голт да се облече, подаваше му копчета за ръкавели, държеше палтото му. Мускулестият мъж стоеше в един ъгъл с ръка в джоба. Никой не каза и дума.
— Бихте ли ни съдействали, господин Голт — каза Чик Морисън, когато Голт беше готов, и посочи вратата с вежлив жест. С такава ловкост, че никой не долови движението на ръката му, мускулестият мъж хвана ръката на Голт и допря невидимия пистолет в ребрата му.
— Не прави погрешни движения! — заповяда той с безизразен глас.
— Никога не съм правил такива — отвърна Голт.
Чик Морисън отвори вратата. Камериерът остана след тях. Трите силуета с вечерни костюми прекосиха мълчаливо преддверието и се качиха в асансьора. Вътре мълчаха, докато тихите звуци и проблясващите числа над вратата отчитаха слизането им. Асансьорът спря на мецанина. Двама въоръжени войници тръгнаха пред тях, двама други ги последваха, докато вървяха из дългите, мрачни коридори. Коридорите бяха пусти, с изключение на въоръжените пазачи на всеки ъгъл. Дясната ръка на мускулестия мъж беше сключена около лявата ръка на Голт; пистолетът оставаше невидим за всеки възможен наблюдател. Голт чувстваше лекия натиск на цевта на хълбока си; натискът беше точно преценен така, че да не го чувства като пречка, но и да не го забравя и за миг.
Коридорът водеше до широка, затворена врата. Войниците като че се стопиха в сенките, когато Чик Морисън докосна дръжката. Отвори вратата с ръка, но внезапният контраст от светлина и звуци създаде впечатлението, че вратата е пометена от експлозия: светлината идваше от триста крушки в блестящите полилеи на голямата бална зала на хотел „Уейн-Фолклънд“; звукът бе аплодисментите на петстотин души.
Чик Морисън го поведе към официалната маса, сложена на платформа, издигаща се над останалите маси, изпълнили залата. Хората като че знаеха, без да го обявява, че от двете фигури, които го следваха, именно високият, слаб човек със златисточервеникава коса е онзи, когото аплодират. Лицето му беше същото като гласа, който бяха чули по радиото — спокойно, уверено… и недостижимо.
Мястото, запазено за Голт, беше почетното, в центъра на една дълга маса, на която го чакаше господин Томпсън на мястото вдясно, а на това вляво се плъзна умело мускулестият човек, без да пуска ръката му или да отслабва натиска на цевта. Бижутата по голите рамене на жените пренасяха блясъка на полилеите по масите, подредени до далечните стени; строгото черно-бяло на мъжките фигури запазваше тържествения, почти царствен лукс на стаята от неравномерните проблясвания на новинарските фотоапарати, от микрофоните и от внушителното количество подредена телевизионна техника. Тълпата беше на крака и ръкопляскаше. Господин Томпсън се усмихваше и гледаше лицето на Голт с готовност и безпокойство — като възрастен, който следи за реакцията на дете към показно щедър подарък. Голт посрещаше овациите, без да ги игнорира, но и без да им отговаря.
— Аплодисментите, които чувате — крещеше един радиоговорител в микрофона в един от ъглите на помещението, — посрещат Джон Голт, който тъкмо зае мястото си на официалната маса! Да, приятели, лично Джон Голт, както онези от вас, които успеят да се доберат до телевизор, могат да видят със собствените си очи след малко!
Трябва да помня къде съм, мислеше си Дагни с юмруци, свити под покривката, в полумрака на една странична маса. Беше трудно да запази чувството за двойствена реалност в присъствието на Голт на десетина метра от нея. Чувстваше, че в света не могат да съществуват опасност или болка, докато можеше да вижда лицето му, и същевременно изпитваше леден ужас, когато погледнеше тези, които го държаха във властта си, когато си спомнеше сляпата ирационалност на събитието, което бяха нагласили. Бореше се да запази мускулите на лицето си стегнати, да не се издаде с щастлива усмивка или с вик на паника.