Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Снегът намаля, после късно сутринта спря. Към обяд яркото слънце почна да изпраща през облаците гигантски стрели светлина. Когато в средата на следобеда стигнаха това, което приличаше на връхна точка на хълмовете, облаците се върнаха и донесоха студен, но лек дъждец.

— Принцесо! — извика Исгримнур. — Виж! — Херцогът беше отишъл малко напред и се оглеждаше за възможни опасности при слизането им от хълма: лесното изкачване не гарантираше и лесно слизане. Стресната, но и въодушевена, Мириамел препусна към него. Тиамак се наведе напред на седлото пред нея и се напрегна. Херцогът стоеше сред рехавите дървета и сочеше. — Вижте!

Пред тях се простираше обширна долина — зелена купа, нашарена с бели петна. Въпреки лекия дъжд, над нея висеше усещане за покой, въздухът бе някак си напрегнат като в задържано дихание. В центъра, възвишавайки се над нещо, което приличаше на замръзнало езеро, имаше огромен скалист хълм, покрит с напръскана със сняг зеленина. Полегатите лъчи на слънцето го осветяваха, така че западната му страна почти пламтеше — топло и мамещо. Над върха се издигаха бледи пушеци — десетки, може би стотици.

— Хвала на Бога, какво е това? — попита изумен Исгримнур.

— Мисля, че е мястото от съня ми — промълви Тиамак.

Мириамел бе залята от чувства. Големият хълм изглеждаше и истински, и нереален.

— Надявам се, че Джосуа и другите са там.

— Да, там има хора. Погледнете всичките тези огньове!

— Хайде! — Мириамел пришпори коня си надолу. — Можем да стигнем там преди мръкване!

— Не бързай толкова. — Исгримнур смуши и своя кон. — Не сме сигурни, че Джосуа е там.

— С удоволствие ще се оставя да ме хване всеки, стига да ме заведе до огън и топло легло — извика тя през рамо.

Камарис, който завършваше колоната, спря, за да огледа долината. Изпитото му лице не промени изражението си, но той дълго не помръдна от мястото си. После последва спътниците си.