За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Ще се помисли може би, че управлението у франките е било тогава много сурово, тъй като едни и същи чиновници са упражнявали върху поданиците си едновременно военна, гражданска и финансова власт нещо, което, както казах в предишните глави, представлява един от признаците на деспотизма.
Но не трябва да се мисли, че графовете са решавали делата сами и са раздавали правосъдие, както турските паши; за да гледат делата, те са свиквали нещо като съдебни събрания, асизи, на които са канели нотабили, важните особи.
За да се разбере добре това, което се говори във формулите за съдилищата, законите на варварите и капитулариите, ще кажа, че функциите на графа, гравиона и стотника са били едни и същи; че съдии, рахимбурзи и ешевени са били под различни наименования едни и същи лица; това са били помощници на графа, обикновено седем; но тъй като, за да се произнесе присъда, са били необходими не по-малко от дванадесет души, графът попълнил числото с нотабили.
Но на когото и да е принадлежало правото на съд — на краля, на графа, на гравиона, на стотника, на сеньорите, на духовниците, те никога не съдели сами; и този обичай, дошъл от горите на Германия, се е запазил и по-късно, когато феодите приели нова форма.
Колкото до финансовата власт, тя е била такава, че графът не можел да злоупотребява с нея. Повинностите на свободните хора по отношение на господаря са били толкова прости, че се състояли, както вече казах, в доставяне на някои превозни средства за посрещане на известни обществени нужди; а колкото до съдебните такси, имало е закони, които предотвратявали злоупотребите.
Глава XIX
За «композициите
»
у варварските народи
Тъй като е невъзможно да се вдълбочиш малко или много в нашето политическо право, без да познаваш отлично законите и нравите на германските народи, аз ще се спра за момент на тези нрави и закони. Ако се съди по Тацит, изглежда, че германците са познавали само два вида присъди за тежки престъпления: бесели са предателите и са давели страхливците; у тях предателството и страхливостта са се смятали за единствените престъпления с обществен характер. Ако някой причинял вреда другиму, в разпра влизали роднините на оскърбения или ощетения; и враждата се прекратявала чрез получаване на удовлетворение. Това удовлетворение се давало на засегнатия, ако можел да го получи, и на роднините, ако оскърблението или обидата била обща; или ако оскърбеният или обиденият бил умрял, удовлетворението се прехвърляло върху тях.
Според Тацит това удовлетворение се давало по взаимно съгласие от двете страни; затова в кодекса на варварите то носи наименованието «композиция».
Аз намирам, че само законът на фризите е оставял при това положение враждуващите страни, така да се каже, в естествено състояние, когато те, без да бъдат ограничавани от някои политически или граждански закони, са можели по свой произвол да изливат мъстта си до получаване на удовлетворение. Но и този закон е бил смекчен; постановено било този, когото искали да убият, да може да намери спокойствие в къщи, на отиване и връщане от църквата или на отиване и връщане от съда.
Компилаторите на салическите закони привеждат древния обичай на франките, според който оня, който изрови мъртво тяло, за да го ограби, се изпъжда от обществото, докато роднините на умрелия не дадат съгласието си за връщането му; и тъй като преди времето, когато можело да се даде съгласие, било забранено на всеки, даже и на жената на мъртвия, да дава хляб на виновния и да го приема в дома си, такъв човек се намирал по отношение на другите и другите се намирали по отношение на него в първобитно състояние, докато това състояние не се прекратяло чрез композиция.
Заедно с това ние виждаме, че мъдреците у различните варварски народи са стигнали до мисълта сами да свършат онова, което бавно и с толкова опасности се чакало да бъде постигнато чрез взаимно съгласие на страните. Те обърнали внимание на това, че чрез композиция може да се даде справедлива цена на оня, който е претърпял оскърбление или е понесъл щета. Всички тия варварски закони са удивително точни в това отношение; в тях се прави тънка разлика между отделните случаи и внимателно се преценяват обстоятелствата; законът застава на мястото на засегнатия и иска за него такова удовлетворение, каквото самият той в момент на спокойна размисъл би поискал.
С установяването на тия закони германските народи са излезли от онова първобитно състояние, в което, изглежда, са се намирали още по времето на Тацит.