За духа на законите

Също и когато животно убиело човек, този закон определял композиция без fredum, защото близките на убития не били оскърбени.

И най-сетне, ако според салическия закон престъпление извършело дете, ненавършило дванадесет години, то плащало композиция без fredum, тъй като не можело още да носи оръжие и следователно не отговаряло на условията, при които пострадалата страна или роднините на убития можели да искат удовлетворение.

Виновният плащал fredum за спокойствието и сигурността, от които се е лишил по собствена вина и които би могъл да си възвърне чрез покровителство; но детето не губело своята безопасност; то не е било още възрастен човек и не можело да бъде изключено от обществото на хората.

Този fredum е представлявал местна глоба в полза на съдията в дадената територия. Но законът на рипуарите му забранявал да взема такава такса сам; той изисквал страната, в полза на която било взето решението, да получи тази такса и да я внесе в хазната, за да може, както казва законът, да има вечен мир между рипуарите.

Размерът на fredum отговарял на размера на покровителството; така fredum за покровителство на краля бил по-голям от този за покровителство на графа или на другите съдии.

Тук аз виждам зараждането на съда на сеньорите. Феодите, както се вижда от безброй паметници, представлявали обширни територии. Аз вече доказах, че кралете не са събирали нищо върху земите, поделени между франките; още по-малко претенции те са можели да имат за данъци върху феодите. Ония, които са получавали такива доходи, са имали в това отношение най-големи права за тях; те са извличали от феодите всички плодове и всички доходи; и понеже един от най-значителните доходи бил съдебният данък «фреда», който се събирал по обичаите на франките, излизало, че този, който имал феод, имал също и право на съд в него; това право се изразявало в композиции в полза на роднините и такса в полза на сеньора. То не било друго освен право да се налагат композиции по закон и да се изискват глоби по закон.

За това, че феодите действително са се ползували с такова право, свндетелствуват формулите, които съдържат постановления за закрепване или предаване феода във вечно владение на левда, «верния», или пък предоставяне привилегии иа църквите, върху които феодите са имали право. Същото се вижда и от безброй многото грамоти, в които се забранява на съдиите или чиновниците на краля да влизат в чужди територии за извършване на каквито и да е съдебни действия или за събиране на каквито и да е съдебни такси. След като кралските съдии вече не можели да изискват нищо в даден окръг, те не влизали вече в него; изпълнението на техните длъжности минало върху тия, които управлявали този окръг.

На кралските съдии било забранено да задължават страните да дават гаранции, че ще се явят на съд; следователно това можели да правят само тези, които владеели територията. Казва се, че посланиците на краля не можели повече да искат подслон; това е и разбираемо, тъй като те вече не изпълнявали никакви функции.

И така съдът в старите и новите феоди е бил право, неотделимо от самия феод, право на доход, съставляващо част от самия феод. Това е и причината във всички времена на него да гледат така; оттук произлязло и правилото, че правото на съд във Франция е правото на бащиния.