Градът на златната сянка

Тя се взираше в него недоволно, макар че си личеше, че не е сигурна защо.

— Как си?

— Боли ме — беше вярно, не я лъжеше. Ставите вече го боляха, а и енергичното събуждане на Вивиан не им беше помогнало много. Действието на болкоуспокояващото вероятно беше минало.

Вивиан извади чифт дермали от чекмеджето до леглото — един за болката, а другия — вечерното му противовъзпалително лекарство. Опита се да си ги сложи, но пръстите го боляха и не успя. Вивиан се намръщи, взе ги от него и сръчно ги залепи на мършавите му ръце.

— Ти какво, да не си орал сам морското дъно? Нищо чудно, че те боли, като по цял ден се мотаеш из тая тъпа мрежа.

Той поклати глава.

— Знаеш, че мога да изключвам собствените си мускулни реакции, когато съм включен, Вивиан. Точно това им е най-хубавото на контактните интерфейси.

— Щом като струват цяло състояние, по-добре ще е да вършат някаква работа — тя млъкна. Разговорът им като че ли беше описал обичайната си дъга и сега Орландо очакваше от нея или да поклати глава и да си излезе, или да се възползва от шанса и да произнесе още няколко прокоби. Вместо това тя седна на ръба на леглото, като внимаваше да не натежи на ръцете или на краката му.

— Орландо, страх ли те е?

— Искаш да кажеш, сега? Или изобщо?

— И двете. Искам да кажа… — тя отмести поглед, после отново втренчи поглед в него. По челото й и в ъгълчетата на очите и по устата й имаше бръчки, но челюстта й все още беше твърда, а сините й очи — много ясни. В сумрачната светлина на следобеда — денят вече гаснеше — изглеждаше не по-различна от жената, която го носеше на ръце, когато беше малък. — Искам да кажа… не е честно, Орландо. Не е. От твоята болест не трябва да се разболява и най-лошият човек на земята. А ти изобщо не си такъв. Може понякога да ме влудяваш, но си умен, сладък, добър и много храбър. Ние с татко ти много те обичаме.

Той отвори уста, ала не издаде никакъв звук.

— Щеше ми се да мога да ти кажа и още нещо освен „дръж се“. Щеше ми се аз да се държа заради тебе. О, Боже, как ми се иска — тя примигна, след това дълго държа очите си затворени. Протегна ръка и леко я отпусна върху гърдите му. — Нали го знаеш?

Той преглътна и кимна. Това беше неловко и болезнено, но по някакъв странен начин му беше и хубаво. Орландо не знаеше кое е по-зле.

— И аз те обичам, Вивиан — каза най-после. — И Конрад също.

Тя го погледна. Усмивката й беше крива.

— Зная, че мрежата означава много за тебе, че там имаш приятели и… и…

— … и нещо като истински живот.

— Да. Но ти ни липсваш, миличък. Искаме да си с нас колкото се може повече време…

— … докато още ме има… — довърши той вместо нея.

Тя трепна, сякаш той го беше изкрещял.

— … отчасти и заради това… — каза тя най-сетне.

Тогава Орландо я почувства така, както отдавна не му се беше случвало. Усети огромното й напрежение и това какви страхове й носи състоянието му. В известен смисъл той се държеше жестоко с Вивиан, като прекарваше толкова много време в свят, който беше невидим и недостижим за нея. Но сега той повече от всякога трябваше да е в него. Замисли се дали да не й каже за града, но не можа да измисли никакъв начин, по който би могъл да го каже, без да прозвучи глупаво, като бълнуване на болно хлапе — в края на краищата той и себе си не можеше да убеди съвсем, че градът е нещо по-различно от това. Той, Вивиан и Конрад вече бяха минали по много труден път. Не му се искаше с нищо да усложнява още повече положението.