Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Радослав гледаше в нищото пред себе си. Крилан безизразно продължаваше да говори:
— Сетне ятата разрушиха Атлантида напълно. На третия ден от началото на атаката ни… Атъл-Ди-Ин вече бе станала част от дъното на Атлантика. А ние… моите предци, предците на Алванд и Верена, ние се отдръпнахме от Земята. Защото по неволя се превърнахме в богове за оцелелите хора. Ние сме най-древните човешки божества, Радославе. Стъписахме се от това. А остана и споменът за ужаса от действията ни. И едва щом младите постатлантични цивилизации укрепнаха, масово напуснахме Земята. Драстично ограничихме контактите си с родния ти свят, Радо, отстъпихме ви го с надеждата, че следващият опит на човечеството няма да бъде толкова злощастен. Че ще пораснете. Отделни шаркани обаче останаха да бдят над вас, защото го сметнаха за свой дълг. Давали са ви крило през цялата ви последваща история. Но го правеха внимателно и със съгласието и съветите от Голямото ято в Долната земя, защото никой не пораства свободен и разумен, докато седи на сянка под нечие крило, нека дори да е най-благосклонното крило. Разбираш ли, Радославе?… Не се оправдавам от името на расата си. Направихме каквото трябваше да се направи. Не от мъст за нападението на Великия атлант. Не вземахме живот като разплата за смъртта на нашите змейчета. Изпълнявахме съдбата си, бранехме Равновесието. Бихме отстъпили в по-далечни реалности, ако Атлантът можеше да заеме нашето място, да поеме нашето бреме на Пазители на света. Но Атлантът не беше куче за стадото, а вълк-единак, убиец, даже не прогонен от глутницата си, а изял своята глутница. Разбираш ли ме, Радо?
Колко мъка се изисква да отвориш уста…
— Не знам — изпъшка Радослав. — Не знам дали разбирам. Не знам дали приемам. По дяволите! Одеве говорихме за нефилимите, тия изверги, а сега се оказа… За една нощ сте унищожили… стотици хиляди хора…
— Около три жълти дузини — сурово уточни змеят Крилан. — Малко над сто и седем милиона души. Отвлякохме точно две жълти дузини невръстни атлантчета, които да продължат вида хомо сапиенс.
— Боже!… Но това… е престъпление, Иване. Геноцид!
— По-лошо. Беше грешка.
> Дълбоко съжаляваме, побратиме — отвори уста и Алванд.
Радослав местеше трескаво поглед от единия шаркан към другия.
— Поне… осъзнавате колко… колко ужасно сте постъпили…
— Да, така е. В операцията загина едно дете.
Дичо се върна. Близо земен час бе обикалял около храма, за да се успокои и да смели чутото.
Да се примири с това, което знаеше.
Когато скочи на крака и се втурна в тъмнината, Алванд подхвръкна подире му, разтревожено телепатирайки нещо утешително и извинително… Нито едно от посланията му не заприлича на вик: ще те видят атъланите! назад, редник, това е заповед!
Командирът, според вече по-трезвата оценка на Дичо, бе постъпил непрофесионално. Беше показал по-голямо безпокойство за душевното състояние на един член от ятото от задължението си да осигури успех на операцията.
Не знаеше дали да се чувства благодарен за това. Твърде ясно си представяше как хиляди змейове като Алванд връхлитат над човешките селища, плюят мълнии, секат с криле, трошат кости с опашки, късат с нокти бронзови щитове, пречупват с челюсти копия. В бръснещ полет преминават над панически хукнали в безредие тълпи, изтръгват от майките и бащите бебета и малки деца, пътьом погубвайки родителите им… Какво от това, че после държат малчуганите нежно и треперят косъм да не падне от главите им!…
От небето над Атлантида продължават да валят дракони, които опустошават богатата страна на колективния човешки разум. Всяка глава е прозрачна за немигащите им очи. Надничат в ума на клетника, който бяга, или който е замръзнал от ужас, или се е сврял в миша дупка, за да се спаси от гнева на шарканите… не, не е имало гняв, само студена решимост да се довърши онова „което трябва да се свърши“. Прозират съзнанието на този или онзи човек и избират — ти ще живееш, а ти, ти, ти и ти… Струя пламък — бягащият пада като безформена купчина пепел. Замах с крило, нокът или опашка — главата на вцепенения от страх тупва в нозете му, защото не е съдържала никакво оправдание, никаква причина, никакъв повод да бъде пощадена.
Милосърдието в онзи далечен ден, от който шарканите въвели новото си летоброене, се е проявявало в бързината на убиване на обречените. Бърза, светкавична смърт — за по-малко страдания, по-малко страх, по-малко писъци…