Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
32.
Нека другите се уповават на илюзиите си
„Борис си удържа на обещанието. Ние, японските военнопленници, се сдобихме с частично самоуправление и ни беше разрешено да излъчим комисия от свои представители. Неин председател беше подполковникът. От този миг нататък руските надзиратели, и цивилни, и военни, получиха заповед да прекратят насилието, а комисията беше натоварена да следи за реда в лагера. Нямало да ни закачат, стига да не сме създавали главоболия и да сме си изпълнявали производствените норми. Поне на хартия такава беше политиката на новия шеф (иначе казано, политиката на Борис). На пръв поглед тези промени изглеждаха много демократични и затворниците би трябвало да им се радват.
Но нещата не бяха толкова прости, колкото изглеждаха. Покрай радостното си одобрение ние от глупост не забелязахме хитрия капан, който Борис ни беше заложил.
Той имаше подкрепата на тайните служби и се радваше на значително по-голямо влияние, отколкото новият партиен функционер, ето защо се запретна да прекроява лагера и града както му е угодно. Интригите и терорът станаха всекидневие. Борис подбра най-силните и брутални мъже сред затворниците и цивилните надзиратели (а такива имаше колкото щеш), обучи ги и ги превърна в свои лични телохранители. Въоръжена с пушкала, ножове и сопи, тази негова лична гвардия не прощаваше на никого, който посмееше да не се подчини, заплашваше и малтретираше физически, понякога по заповед на Борис изтезаваше до смърт. Никой не можеше и с пръст да ги закачи. Войниците от редовните армейски части, изпратени тук да охраняват рудника, се преструваха, че не забелязват какво става пред очите им. Сега вече Борис беше недосегаем дори за армията. Военните не се месеха, охраняваха железопътната гара и собствените си казарми и бяха възприели отношение на незаинтересованост към ставащото в рудника и лагера.
Любимец на Борис сред лично подбраната му охрана беше един затворник монголец с прякор Татарина, за когото се мълвеше, че бил шампион по борба на Монголия. Той го следваше като сянка. Върху дясната си буза имаше голям белег от изгорено, който според някои му бил останал от изтезания. Борис вече не носеше затворнически дрехи и се беше преместил в спретната къщурка, която се поддържаше от една лагеристка.
Според Николай (който напоследък избягваше упорито разговорите) мнозина руснаци, които той познавал лично, просто били изчезнали през нощта. На хартия се водеха безследно изчезнали или пострадали при злополуки, но никой не се и съмняваше, че за тях «са се погрижили» главорезите на Борис. Ако някой не изпълнеше заповедите му или просто не му беше симпатичен, животът му беше в опасност. Някои пробваха да се оплачат направо в Централния комитет за безобразията в лагера, но после изчезваха безследно. «Подочух, че са убили дори малко дете на седем години за назидание на родителите. Пребили го направо пред очите им», пошушна ми пребледнял Николай.
В началото Борис не си позволяваше такива жестокости в участъка на японците. Беше се съсредоточил да подчини надзирателите руснаци и да заздрави почвата под краката си. На първо време остави японските военнопленници да се оправят сами. Така че няколко месеца се радваше на кратко спокойствие. За нас това бяха мирни дни. Комисията успя да издейства поне минимално облекчаване на условията на труд и вече можехме да не се страхуваме, че ще ни се нахвърлят надзирателите. За пръв път, откакто бяхме пристигнали, усетихме нещо като надежда. Вярвахме, че нещата ще се оправят.
Не че през тези няколко спокойни месеца Борис ни беше забравил. Той тихомълком редеше фигурите, така че да постигне възможно най-голямо стратегическо предимство. Обработваше поотделно и потайно членовете на комисията и не се свенеше да подкупва или да заплашва, за да ги държи в подчинение. Избягваше откритото насилие, пипаше изключително предпазливо и никой не забеляза дейността му. А когато накрая се усетихме, вече беше късно. Уж ни бе осигурил самоуправление, а само ни хвърляше прах в очите, докато наложи още по-успешна система на контрол. Сметките му излизаха дяволски точни. Борис беше премахнал от живота ни ненужното и безсмислено насилие само колкото да го подмени с нов вид хладнокръвно и пресметливо насилие.