Диамантен меч, дървен меч [bg]

Първите две редици обаче, в които тичаше и легатът, останаха извън поразената зона. Легионерите не трепнаха. Като на учение -о, радост за очите на всеки командир! - те запратиха напред копията си и веднага измъкнаха мечове от ножниците. Копията още летяха, а войниците вече замахваха и се засилваха за последния скок в лудницата на ръкопашната схватка.

Легатът бърже се озърна. В чудовищната бяла клада горяха купища ударени войници. Ала другарите им, прескачайки овъглените меса, заобикаляйки центъра на огнения фонтан, продължаваха да напредват, като дори успяваха да запазят нещо като боен строй. Може би ако имаше още един миг време, Аврамий щеше да се просълзи. Хората му бяха стигнали отвъд онзи предел, над който страхът има власт. Сега отчаянието им се превръщаше в лишена от разум храброст, самоубийствен устрем да се докопат до врага на всяка цена. Легионерите крещяха и самите им викове ги носеха напред. А копията летяха... ...докато не се врязаха в станалия внезапно видим перлен магически щит - същото онова призрачно въздушно трепкане, което беше унищожило стрелите. Ала копията се оказаха твърде масивни в сравнение с болтовете. Да, те пламнаха, но не успяха да се разпаднат на искри и пепел - поне не всички. И поне едно от тях се заби в хълбока на единия от вълшебниците.

Бариерата бе проницаема!

- Щитове напред! - завика с все сили легатът. Това бе достатъчно. Войниците и сами бяха видели какво е станало с копията. Между озверелите физиономии на легионерите и изкривените от ужас магове избухнаха облаци от искри. Отзад продължаваха да валят арбалетни стрели - с висок прицел, по дъга, за да не засегнат своите - "Ах, Сула! Все пак продължи да стреляш, дърт пръч такъв! Браво на теб! Добре че не слушаш млади будали като мен!" - а насреща им проблясваха къси зелени мълнийки от жезлите на магьосниците.