За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
В един от капитулариите на Людовик Благочестиви кралят различава три вида васали: на краля, на епископите и на графа. Васалите на левда или на сеньора отивали на война под предводителството на графа само когато изпълнението на някаква длъжност в двора на краля не попречела на левдите да ги поведат.
Но кой е повеждал на война левдите? Вън от всяко съмнение — кралят, който винаги е бил начело на своите «верни». Ето защо в капитулариите ние винаги виждаме васалите на краля да се противопоставят на васалите на епископите. Нашите смели, горди и великодушни крале са ходели на война не за да стоят начело на църковните отряди; не на тия хора са се облягали те, за да победят или умрат заедно с тях.
Но тия левди са водели също свои васали и подвасали; и това ясно се вижда от капитулария на Карл Велики, в който кралят нарежда всеки свободен, който има четири двора, собственост или бенефиции, да излезе срещу неприятеля или да последва своя сеньор. Ясно е, че Карл Велики иска да каже, че този, който има само собствена земя, влиза във войската на графа, а онзи, който държи бенефиция на сеньора, тръгва с него.
Обаче г. абат Дюбо твърди, че във всички случаи, когато в капитулариите се говори за хора, зависещи от отделен сеньор, се имат пред вид крепостни; и той се основава на закона на вестготите, както и на техните обичаи. По-добре би било да се вземат за основание самите капитуларии. Капитуларият, за който току-що споменах, твърди тъкмо обратното. В договора между Карл Плешиви и неговите братя също се говори за свободни хора, които могат по желание да избират сеньор или крал; и това разпореждане е в съгласие с много други още.
И така може да се каже, че е имало три вида войска: на левдите или верните на краля, които са имали под своя власт други верни на тях хора; на епископите или други представители на духовенството и техните васали; и най-сетне на графа, който е водел свободни хора.
Аз не казвам, че васалите не са могли да бъдат подчинени на графа като частни началници, зависещи от командуването на по-общия началник.
Ние виждаме даже, че графът и посланиците на краля са можели да им налагат глоби, когато не си изпълняват задълженията спрямо техните феоди.
Същото с било и когато васалите на краля въртели грабежи; тогава те подлежали на наказание от графа, ако не искали да получат наказание от краля.
Глава XVIII
За двойната служба
Един от основните принципи на монархията е, че тези, които са подчинени на военната власт, са в същото време подчинени на гражданската юрисдикция; затова и капитуларият на Людовик Благочестиви от 815 г. поставя една до друга военната власт на графа и неговата гражданска юрисдикция по отношение на свободните; затова и съдебните събрания на графа (placites или assizes), които отправяли свободните на война, носели названието съдилища на свободните хора; оттук без съмнение води началото си и онази максима, според която само съдилищата на графа, а не събранията на неговите чиновници могат да съдят по въпросите за свободата. По същия начин графът не водел на война васалите на епископите или абатите, тъй като те не подлежали на неговата юрисдикция; не водели също така на война подвасалите на левдите; затова според глосариите на английските закони това, което саксите наричали Coples, у норманите се наричало Counts, или companions, понеже те разделяли с краля съдебните глоби; затова виждаме, че през всички времена задължението на всеки васал спрямо неговия сеньор е да ходи с него на война и да съди своите перове в неговия съд.
Една от причините, която свързвала по тоя начин правото на съд с правото на война, е била, че този, който водел хората на война, изисквал в същото време да се плащат такси, състоящи се в някои повинности, като доставка на превоз за свободните хора и някои съдебни налози, за които ще говоря по-нататък.
Сеньорите са имали право на съд в своя феод на същото основание, на което графовете в своите графства. Или, казано по-точно, графствата в промените си в различни времена са следвали винаги промените, които са ставали с феодите; едните и другите са се управлявали еднакво и въз основа на едни и същи понятия. С една дума, графовете в своите графства са били левди, а левдите в своите владения — графове.
Не се дава точна представа кога графовете се разглеждат като съдебни чиновници, а херцозите — като военни чинове; и едните, и другите са били едновременно и военни, и граждански чиновници. Цялата разлика се е състояла в това, че на херцога били подчинени няколко графа, макар някои графове да не са се подчинявали на никакъв херцог, както виждаме в хрониките на Фредегер.