Градът на златната сянка

Чичо Джингъл и екипажът му сега танцуваха и пееха на улицата край издрасканата стена, тръгнали на среща с изгубената кърпичка и да отмъщават на враговете на чичото. След като носталгията му беше удовлетворена, Орландо точно се готвеше да превключи, когато един надпис върху симулираната стена привлече вниманието му. С боя беше написано: „Ужасно племе — управляващо племе!“ Орландо се наведе напред. Помисли си, че след като веднъж се е възползвал от услугите на „Индиго“, вече няма никаква връзка с Дървесната къща, а чрез нея и с мистерията с грифона — каквато и светлина да би могла да хвърли тя върху лъчистия вълшебен град. Но тук — от всички места точно тук — бе забелязал познато име — име, което, ако го проследеше както трябва, можеше да го върне обратно в Дървесната къща.

Беше минало отдавна времето, когато бе почитател на шоуто „Джунглата на чичо Джингьл“ и беше забравил защо то му харесваше. Имаше си някаква процедура за оставяне на съобщения, но проклет да е, ако си я спомняше. Вместо това посочи Боб Топката, кикотещата се сфера, която вечно подскачаше във въздуха точно зад чичо Джингъл. Боб Топката сякаш избухна и се отвори (макар че никой друг от зрителите не го виждаше — освен ако и те не молеха за помощ) и разпръсна серия пиктограми, предназначени да помогнат при избора на младата публика на чичо Джингъл. Орландо намери символа за намиране на нови приятели и пусна съобщението си: „Търся ужасното племе.“ Поколеба се, после остави посреднически адрес за контакти. Отговорът не последва веднага, но той реши да поддържа връзката известно време — ей така, за всеки случай.

— О, вижте! — Чичо Джингъл изтанцува кратък радостен танц, а дългият му смокинг плющеше. — Вижте кой ни чака на Моста на размерите! Стадното прасе! О, ама вижте! Прасето е голямо, голямо, голямо!

Цялата компания от участващите в шоуто на чичо Джингъл заедно с невидимата публика по цял свят се обърна, за да погледне нататък. Там, вече голям колкото цяла къща и все по-голям с всяка изминала секунда, се намираше приятелят и отколешен домашен любимец на чичото — Стадното прасе — аморфна купчина от десетки свински крачета, копитца, зурли, очички и къдрави свински опашчици. За миг Орландо, който сякаш го виждаше за първи път, разпозна в гърчещите се очертания на купчината първообраза на собствения модел на Бийзъл, но докато навремето Стадното прасе му се беше струвало вълнуващо и смешно, сега безформеността му му се стори неприятна.

— Никога не се задържайте много на Моста на размерите! — заяви чичо Джингъл толкова сериозно, сякаш обясняваше втория закон на термодинамиката. — Ще станете страшно големи или страшно малки! А какво е станало със Стадното прасе?

— Станало е голямо! — изкрещя в хор екипажът на чичо Джингъл, явно омагьосан от извисилата се като планина над тях маса.

— Трябва да му помогнем пак да стане малко. — Чичо Джингъл се огледа с изцъклени бонбонени очички. — Кой се сеща как да му помогнем?

— Да го убодем с карфица!

— Да извикаме Зумър Зиз!