Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Ала не стъпихме в земята на шарканите, а се озоваха Моите челни армии сред вечно мъртвите пустини на Месечината. И стояха там само колкото да оставят следи в пепелта-пясък на този сив свят с нощно небе дори денем. И после ярки пламъци, разбудени от шаркански магьосници, превърнаха воините ми дори не в прах, но в нищо. И само от някои бойци останаха вградени в скалите сенки!
А през отворените порти в небесата влетя поток шаркани, сякаш порой от люспи вместо дъжд се изсипа над Атъл-Диин. Бе призори — ден последен.
И първо закръжаха змейовете, а над тях лами дебнеха да се намесят, ако роднините им се провалят. И казаха шарканите — право на Мен, без дума да продумат, намесиха се в мислите ми, както само Аз го можех с други твари, и не можах да се противопоставя. Казаха те: мислихме и решихме! Война не бива да има дълга, защото всички ще загинем в нея!
Отвърнах: покорете се тогава!
Казаха те: даряваме на твоя народ ново начало.
И крилете им закриха кръглия лик на Небесния огън, змейовете раззинаха пасти и изригнаха пламък, от очите си — мълнии.
Покриха ятата им всички острови на Атъл-Диин с огнено покривало и много мъже, жени и старци станаха на пепел, само деца останаха живи.
А змейовете се спуснаха стръвно, за да ги вземат, и да доубият оцелелите възрастни.
И раздразниха шарканските старейшини самата земна твърд, накараха я да се гърчи, морето кипна и погълна островите, ламите проклеха Атъл-диин, която стана морско дъно.
Загина моята земя и свърши се преди утрото на следващия ден.
А в небето се издигна отровен дим и много прах, който затули слънцето за цяла луна време и заради това Ледовете тръгнаха да настъпват към топлите земи от суровите си свърталища на север и на юг — свърталища от мраз и здрач.
А жестоките змейове оставиха само мен жив, но Аз вече бях просто аз — самотен и сиротен старик, защото обитавах плът, на която забраних с Магия от Втората вълна да боледува и мре, за да ми служи над всякакви срокове за обикновено човешко тяло.
Захвърлиха ме на пустинен остров, встрани на изгрев посока от мястото на моята родина.
И шарканите ми казаха: няма милост за теб, затова ще живееш дълго, без да твориш магия!
Казаха: ще гаснеш бавно и ще молиш смъртта да те прибере!
Казаха: децата на атъланите ще ги разселим по света и Старите ще ги наглеждат, и ние ще им помагаме.
Казаха: ти, който се нарече Дин-Атъл-диин, помни какво се случи и гледай как потомците на твоето племе ще поемат по друг път, защото ако се върнат някога към твоя, ще погубят себе си завинаги.
11.
Все още малкото пролетни щурци пееха вече съвсем сънливо. По черното небе се забелязваха звездни кръпки и се усещаха ниски облаци.
Радослав сподавено смогна да произнесе:
— И сте извършили всичко това…
— Да, Радо. Всичко ТОВА.
— Но как… защо…
— Атлантите на практика представляваха една-единствена НЕ-личност, един организъм с единно съзнание — жив пример за опасността от директна телепатия без мисловен език-посредник, език-бариера, език-съхранител на отделната личност. Този Велик атлант не беше личност, защото няма личност без общност, която да накара личността да не мисли, че всичко, дето хвърчи, се яде. Великият атлант не беше зрял. Имаше ценностна система на разглезено дете, добрало се до опасно оръжие за масово поразяване. Беше решен да се сражава, докато не постигне целта си. Да „опитоми“ шарканите. Или да ги избие до крак. Или да загине сам. Подценихме началото на процеса на телепатично свързване на човешките мозъци. И се изправихме пред перспективата периодично да избухват войни, всяка следваща — по-разрушителна от предишната. Мъдреците посочиха, че най-вероятно накрая ще загинат и двете раси, хората и шарканите. Мислехме шейсет тина, Радо, близо осемдесет човешки години. И накрая Тингът със съжаление прие, че нямаме друг изход, освен да дадем на кроманьонското човечество втори шанс.
— Като ги убиете.
— Като отстраним и съхраним още незаразеното, здравото. Преди това давахме убежище на бежанци от колективното същество, наречено Велик атлант. И с всеки емигрант се убеждавахме, че поразените от чумата на безрезервното мислесподеляне не могат да бъдат излекувани… Когато ятата връхлетели, всеки шаркан е имал ясно съзнание, че трябва да намери колкото може повече души, които да пощади. Това е било лесно — нали четем мисли. И все пак… оказа се… че почти няма полово зрели атланти за спасяване. По-голяма част от възрастните бяха евакуирани на Кашеп. Заедно с оцелели от геноцида на кроманьонците прафамо-граморски племена. А децата разселихме по целия останал свят…