Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Помнех коридора като дълъг, с много чупки и разклонения по него. Бях успял да стигна дотук благодарение на сервитьора, който си свирукаше по коридора — бях го видял и бях тръгнал след него. Върху табелката на вратата пишеше, че това е стая 208.
С предпазливи стъпки тръгнах към вазата. Надявах се да намеря пътя за фоайето, където Нобору Ватая говореше по телевизията. Онзи път във фоайето имаше много хора, които сновяха напред-назад. Може би там щях да открия следа, по която да тръгна. Но да се луташ из хотела, беше като да вървиш без компас из огромна пустиня. Ако не намерех фоайето, а после и пътя назад към стая 208, щях да бъда заклещен на това място с вид на лабиринт и нямаше да успея да се върна в истинския свят.
Сега обаче не беше време за колебание. Това вероятно беше последната ми възможност. От половин година бях чакал всеки ден на дъното на кладенеца и сега най-после вратата се беше отворила. Освен това в най-скоро време щяха да ми отнемат кладенеца. Ако сега не успеех, щях да пропилея цялото това време и усилия.
Завих няколко пъти по коридора. Мръсните ми маратонки стъпваха беззвучно по мокета. Не чувах нищо: нито гласове, нито музика, нито телевизия, нито дори вентилатор или асансьор. Хотелът беше притихнал като руина, забравена от времето. Завих по много чупки и подминах много врати. Коридорът се раздвояваше отново и отново, бях завивал само надясно с мисълта, че ако реша да се върна назад, ще намеря стаята, като завивам само наляво. Но вече не се ориентирах. Не усещах да съм се доближил до нещо. Номерата по вратите не бяха поредни и продължаваха до безкрайност, затова изобщо не можеха да ми помогнат. Изтичаха от съзнанието ми почти още преди да са се запечатали в паметта ми. От време на време усещах, че вече съм подминавал някои. Спрях насред коридора и затаих дъх. Дали не се въртях все на едно място като човек, който се е загубил в гората?
Докато стоях и се чудех какво да правя, чух в далечината познат звук. Беше свирукащият келнер. Свиреше прекрасно, без капка фалш. Неподражаемо. И този път си свирукаше увертюрата към „Крадливата сврака“ на Росини, което не беше никак лесно, но явно него не го затрудняваше. Продължих нататък по коридора по посока на свирукането, което стана по-силно и ясно. Човекът очевидно вървеше към мен. Видях дебела колона и се скрих зад нея.
И този път сервитьорът носеше сребърна табла с обичайната бутилка „Къти Сарк“, кофичката за лед и две чаши. Мина забързано покрай мен, като гледаше право напред с израз, от който се подразбираше, че е очарован от звука на собственото си свирукане. Изобщо не погледна към мен, бързаше толкова много, че не можеше да си позволи да направи и едно излишно движение. „Всичко е както предишния път“, помислих си аз. Тоест тялото ми се е върнало назад във времето.
Още щом сервитьорът ме подмина, аз тръгнах след него. Сребърният поднос подскачаше весело в такт със свирукането, хвърляше светли отблясъци по тавана. Келнерът повтаряше и повтаряше мелодията от „Крадливата сврака“ като заклинание. „За какво ли става дума в операта «Крадливата сврака»?“, зачудих се аз. Единственото, което знаех, беше монотонната мелодия на увертюрата и тайнственото заглавие. Когато бях малък, имахме у нас плоча с увертюрата. Беше запис под диригентството на Тосканини. В сравнение с младежкото живо и леко съвременно изпълнение под диригентството на Клаудио Абадо в записа с Тосканини имаше някакво напрежение, от което ти се смразяваше кръвта, сякаш притискаш могъщ враг в ожесточена битка и бавно го душиш. А дали „Крадливата сврака“ наистина е за сврака, която обича да краде? Ако нещата някога се оправят, ще отида в библиотеката и ще погледна в музикалната енциклопедия. Може дори да си купя диск с пълния запис на операта, ако съществува такъв. Или ще отпадне купуването. Дотогава отговорите на тези въпроси може би изобщо няма да ме вълнуват.
Свирукащият сервитьор продължи да върви право напред целеустремено и сковано като робот, а аз го следвах, без да увеличавам или да скъсявам разстоянието. Така или иначе, знаех къде отива. Носеше неотворената бутилка „Къти Сарк“, леда и чашите в стая 208. И наистина, сервитьорът спря пред нея. Премести подноса в лявата си ръка, провери номера на стаята, изопна се като струна и почука тихо на вратата. Три пъти, после още три пъти.
Не разбрах дали отвътре са отговорили. Бях се скрил зад вазата и наблюдавах сервитьора. Мина известно време, той обаче продължи да стои в стойка мирно, сякаш подложил на изпитание собствената си издръжливост. Не почука отново, само продължи да чака вратата да се отвори. Накрая тя сякаш склони пред желанието му и се открехна навътре.