Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Не мога да напусна Ню Йорк — вдървено каза тя.
— Знам — меко отвърна той. — Точно затова аз ще отида там, за да оправя нещата. Поне да намеря човек, на когото да възложа отговорността.
— Не! Не искам да ходиш. Твърде опасно е. А и за какво? Вече няма значение. Няма нищо за спасяване.
— Това все още е „Тагарт трансконтинентал“. Аз ще остана в нея, Дагни, независимо дали ти ще си тръгнеш. Ти винаги ще можеш да построиш железопътна компания. Аз не мога. Дори не искам ново начало. Вече не. Не и след това, което видях. Ти трябва да го направиш. Аз не мога. Остави ме да направя каквото мога.
— Еди! Не искаш ли… — тя спря, осъзнала, че е безполезно. — Добре, Еди. Щом искаш.
— Тази вечер летя до Калифорния. Уредих си място на военен самолет… Знам, че ще напуснеш веднага, щом… щом можеш да напуснеш Ню Йорк. Може вече да те няма, когато се върна. Когато си готова, просто тръгвай. Не се притеснявай за мен. Не чакай, за да ми кажеш. Заминавай колкото се може по-бързо. Аз… ще се сбогувам сега.
Тя стана. Застанаха един срещу друг; в полумрака на кабинета портретът на Натаниел Тагарт висеше на стената между тях. И двамата виждаха годините след онзи далечен ден, в който се бяха научили да вървят по железопътната линия. Той наведе глава и остана така дълго време. Тя протегна ръка.
— Довиждане, Еди.
Той стисна ръката й здраво, без да поглежда пръстите си — гледаше лицето й. После се обърна и тръгна, но спря, извърна се отново към нея и попита тихо, но твърдо, без молба или отчаяние, просто като последен жест на съзнателна яснота, с който сякаш да затвори дебела книга:
— Дагни… знаеше ли… какво изпитвах към теб?
— Да — меко каза тя, осъзнавайки в същия този момент, че го е знаела мълчаливо от години, — знаех.
— Довиждане, Дагни.
Лекият трепет от влак под земята премина през стените на сградата и погълна звука на вратата, която се затваряше зад него.
На другата сутрин валеше сняг и топящите се снежинки бяха като ледено, прерязващо докосване по слепоочията на доктор Робърт Стедлър, докато вървеше по дългия коридор на хотел „Уейн-Фолклънд“ към вратата на президентския апартамент. Двама мускулести мъже вървяха от двете му страни. Те бяха от департамента по контрол на морала, но не си правеха труда да крият какви методи за контрол само чакаха възможност да използват.
— Просто помни заповедите на господин Томпсън — каза му презрително един от тях. — Едно погрешно крякване, и ще съжаляваш, братче.
Не беше заради снега по слепоочията му, а заради изгарящото напрежение, което изпитваше непрестанно — от онази сцена миналата нощ, когато беше изкрещял на господин Томпсън, че не може да види Джон Голт. Беше крещял в сляп ужас, умолявайки кръг от безчувствени лица да не го карат да го прави, беше хлипал, че ще направи всичко друго, но не и това. Лицата не бяха се смилили да спорят или дори да го заплашват: просто му бяха дали заповеди. Беше прекарал безсънна нощ, казвайки си, че няма да се подчини, но сега вървеше към вратата. Изгарящото напрежение в слепоочията и лекото гадене от чувството за нереалност произтичаха от факта, че не можеше да си върне усещането, че е доктор Робърт Стедлър.
Забеляза металическия отблясък на щиковете на пазачите при вратата и звука от обърнатия в ключалката ключ. Осъзна, че върви напред, а вратата се заключва зад него.
В другия край на дългата стая видя Джон Голт, седнал на перваза — висока, слаба фигура с панталон и риза, с един крак отпуснат на земята, другият сгънат, хванал коляното си с ръце, с просветваща на слънцето коса по главата му, вдигната към парче сиво небе — и изведнъж доктор Стедлър видя фигурата на момче, седнало на верандата на дома му, близо до кампуса на университета „Патрик Хенри“, с просветваща на слънцето светлокестенява коса по главата му, гледаща парче синьо лятно небе, и чу страстната сила на собствения си глас, който казваше преди двайсет и две години: „Единствената свещена ценност в света, Джон, е човешкият ум, неоскверненият човешки ум…“, и викна към фигурата на онова момче, през стаята и през всичките години:
— Нищо не можах да направя, Джон! Нищо не можах да направя!
Той се вкопчи в ръба на масата помежду им, колкото за да се подпре, толкова и като за защитна стена, въпреки че фигурата до прозореца не беше мръднала.