Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Мръсотия, Кук. Трябва да изровиш всичката мръсотия, до която се добереш. Всяко толкова надуто семейство има нещо за криене, а аз искам да знам какво е то.

— Такава мръсотия рядко стига до първите страници, но ще видя какво мога да изровя.

— И искам да говоря с терапевтите, при които Лоуел са пращали Харпър. Посещавала ги е горе-долу от петгодишна възраст.

— Това може да е сложно.

— Да не ми казваш, че не можеш да го направиш?

— Не — каза тя с усмивка в гласа. — Казвам, че беше крайно време да ми дадеш някакво предизвикателство.

— Надявах се да го кажеш.

В секундата, в която затворих, се обадих на Дейвид Тафт. Полицай Тафт работеше в същото управление като чичо Боб и имаше починала малка сестра, която обичаше да ме посещава в най-неподходящите моменти. Т.е. всички. Не бяхме точно приятели с Тафт. Което може би обясняваше студения отговор.

— Тафт — каза той, когато вдигна телефона.

— Здрасти, Чарли Дейвидсън се обажда. — Когато не каза нищо, продължих. — Имам клиентка, която казва, че ти си нейната връзка в управление. Харпър Лоуел?

— Не ми говори нищо. Значи се върна?

— Не съм си отивала. Твърди, че някой я преследва. Опитва се да я убие.

— Знам за кого говориш. Така и не открихме нищо за никакъв преследвач.

— Вярваш ли й?

— Не й вярвах. Докато не говорих с родителите й.

Виж ти, виж ти. Започвах да го харесвам.

— Защо така?

— Не знам. Изглеждаха някак твърдо решени да ме убедят, че дъщеря им е луда.

— И аз имам същото чувство.

— Значи те е наела?

— Дам. Изобщо намери ли някакво доказателство? — Не можах да скрия надеждата в гласа си.

— Нищо, което да не може да бъде обяснено с луда жена, която търси внимание. Плюшените зайци не са точно животозастрашаващи.

— Когато не са плюшени и са сложени на леглото ти, докато спиш, с прерязани гърла, тогава са.

— Виж, не споря с теб. Просто така и не намерихме доказателство, което да подкрепи историята й.

Точно когато започвах да го харесвам.

— И съм сигурна, че си се постарал здравата.

— Опитах, Дейвидсън — каза той, добавяйки острота в тона си.

— Добре, добре. Няма нужда да ставаш инат.

— Виждала ли си сестра ми?

Сестрата на Тафт бе починала, когато са били малки, а наскоро беше решила, че бе по-забавно да преследва мен, отколкото да върви подир брат си ден след ден. Преди известно време го бях убедила, че мога да я виждам и да говоря с нея, и необичайно много да ми се прииска да убивам заради досадния й навик да задава въпрос след въпрос. Но, когато разбра, че съм сериозна, реши да я следи чрез мен. О, каква радост.

— Напоследък не — казах. — Прекарва доста време при Ракетата.

— Имаш предвид в онази изоставена лудница, където говориш с духове?