За честта на крадеца [bg]

Непрекъснато долавях следящите ни погледи. Нямахме нужда от жест или дума, за да проумее веднага всеки сродник от Десетте пътя, че сме чужди на това място. В този следобеден час нямаше много минувачи. Не забелязвах никой да ни дебне, но нито за миг не си позволих да повярвам, че е така.

Спирах при пресечки и входове, за да спомена имена от миналото си и да пусна крадешком по някоя монета в нечия шепа, за да освежа паметта на събеседника. Повечето някогашни мои познайници бяха изчезнали от квартала или не бяха словоохотливи с мен. Вече не ме смятаха за тукашен и не ми се доверяваха. Не успявах да изкопча нищичко нито за Нико, нито за Келс, нито дори за прекупвача Федим, когото бях изпратен да намеря.

И след като платих поред на трима сродници, за да издиря източник на сведения, на когото бях разчитал преди години — „мрънкало“ на име Елек, само за да науча накрая, че е умрял преди половин година, търпението ми свърши.

— И кой зае мястото му? — попитах троснато вехтошарката, която ме осведоми за смъртта на Елек, но едва след като й платих за тази „услуга“.

— Ами… значи… такова…

Женицата се разкашля смутено.

— Илайза — отговори вместо нея тежък глас отстрани.

Огледах се — закачулен силует в дълбоко хлътнал вход на близката къща. Толкова добре се сливаше със сенките, че трудно различавах очертанията му.

— Тихата Илайза ли? — уточних аз.

Мъжът кимна — или по-скоро качулката на наметалото му помръдна.

— И къде се подвизава сега?

— В „Розата и замъкът“.

Познавах кръчмата. Подхвърлих му медна монета и той я улови ловко. И ме изпроводи с подсмиване. Деган ме изгледа косо, но не каза нищо.

Тихата Илайза всъщност беше гръмогласна грубиянка, но си оставаше сред най-способните уши, които съм срещал. Когато хората се заблуждават, че говориш твърде много, за да ги слушаш, често не внимават какво казват. Излезе ми по-скъпо, отколкото бих искал, но след кана вино и два сребърни сокола, пъхнати в ръката й под масата, тя ме упъти — след като цял час я слушах да дърдори за какво ли не.

Когато излязохме от „Розата и замъкът“, слънцето се спускаше зад хоризонта. Повървяхме и Деган ме побутна по ръката.

— Третото за три пресечки.

— Какво?!

— Това ти е третото ахрами.

Сведох поглед — тъкмо пъхах кесийката обратно под ризата си. А под езика ми омекваше поредното семе.

— Е, и?

Деган сви рамене.

— Нищо.

— Между другото, не ми допада особено да съм тук.