Нови римски разкази [bg]

„Какво киснеш в Рим? Ела тук, горе. Ще видиш колко добре ще се почувстваш!”

Бяха горе-долу думите на майка ми. Но тя ги казваше с любовта на майка, а това е истинска любов, докато в неговите думи се долавяше някакъв сарказъм, като че ли онзи Точи ме будалкаше. Пъхнах писмото в едно чекмедже и дори не отговорих.

Дните минаваха, ставаше все по-горещо, както обикновено в Рим през лятото, аз си живеех постарому: ставах късно, слизах в бара да бистря спортните новини с приятели, ходех на кино, правех по някоя екскурзия до Остия и до Замъците . Към края на юли пристигна още едно писмо от Точи. Осведомяваше ме, че жена му и дъщеря му нямат търпение да отида там, горе, всичко е готово за мен, щял съм да се чувствам много добре при тях. И завършваше с един неясен израз: „Обещал си и не можеш да не удържиш на думата си. Ако не дойдеш, ще се разкайваш!“ Последните думи отприщиха антипатията, която вече изпитвах към Точи. Казах на мама, че това е закана, а аз няма да позволя на никого да ме заплашва. Тя отвърна, че той е прост селянин и не умее да се изразява; сигурно е искал да каже, че ще съжалявам, задето не съм отишъл. И тъй да е, рекох, все едно; защо да ходя при подобно семейство? Ако се съди по писмата на Точи, навярно е тъп селянин, по-корав от камъните в градината, жена му и тя е селянка, по цял ден около пещта и въглищата с духало в ръце, дъщерята - селско момиче с хубостта на магарица. В подобно семейство, въпреки здравословния въздух и кестеновите горички, ще умра от скука. Но мама настоя: за моето възстановяване била нужна точно такава скука.

И така, поспорихме доста, накрая обаче се примирих и обещах да замина в неделя, този път наистина. Беше петък, мама веднага се втурна в стаята ми и заизважда дрехите от шкафовете, за да ми приготви куфара. На мен това бързане ми докара неописуемо лошо настроение: все едно мама искаше да ме прогони от къщи насила.

Казах и го, после се ядосах и след като я обвиних, че иска да умра, защото при онези Точи щях да пукна от мъка, блъснах вратата и излязох. Беше късно, слязох в бара на Пиаца Мастаи и там заварих обичайните познати. Като ме видяха толкова бе13 14 сен, ме попитаха какво ми е и аз им разказах и дори им показах двете писма от Точи. Тогава един от тях, Луиджи, по прякор Лимона, жълт и кисел като лимон, подхвърли злобарски:

- Според мен, Ремо, не бива да ходиш.

- Защо?

- Защото този Точи, ми се струва опасен тип.

- Какво значи това?

- Значи, че може да е капан.