Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- Не всяко зло идва да вреди. Сега можем да останем за малко сами, без Тилде.
- А ако Тилде не се върне?
- О, ще се върне, дрехите и са тук. Освен това ще и се прииска да си похапне.
Така и стана. След около час Тилде ни повика откъм плажа с изплашен и отчаян глас. Джинета изтича насреща и, прегърна я. После ме повика:
- Хайде, върви, окъпи се още веднъж, заедно с Тилде. Аз ще ви чакам тук и ще приготвя обяда.
Вървях до Тилде, която изглеждаше обидена, и и казах:
- Е, Джинета ти удари две силни плесници.
- Знаеш ли, бях се заклела да не я видя никога вече.
- После?
- После все пак се върнах. Джинета е по клетвите, аз - не.
СТРАХ
С идването на лятото мама каза, че ще прекарам един месец на село, защото цяла пролет бях боледувал. Тя има брат в Сант’Оресте, писа му да попита дали някой познат селянин би приел в дома си младеж без претенции. Вуйчо отговори, че има такъв познат: дребен собственик с къща и чифлик почти в планината, сред кестенови гори. Мама веднага прецени:
Това ти трябва на теб: ще бъдеш в семейство, ще дишаш чист въздух сред онези красиви кестенови гори, ще ядеш, ще спиш и ще напълнееш, ще видиш, че като се върнеш, ще бъдеш друг човек.
Честно казано, нямах голямо желание да напускам квартала. С други думи, далеч от бара, от киното и от кръчмата съм свършен. Но бях боледувал сериозно, още не се бях поправил напълно, затова накрая реших да отида.
Реших, така да се каже... Всъщност идеята да се погреба сред кестените не ми харесваше, изчаках да разбера дали с времето ще я възприема. Но колкото повече време минаваше, толкова по-малко мислех за това и хич не бях убеден. Междувременно пристигна писмо от селянина, който щеше да ме приеме. Казваше се Тулио Точи. С пърхащи букви, прилични на музикални ноти, всяка дума - жест, този Точи ми пишеше, че ме очаква без грешка за края на юли. И завършваше на „ти“, като истински невежа:
„Какво киснеш в Рим? Ела тук, горе. Ще видиш колко добре ще се почувстваш!”
Бяха горе-долу думите на майка ми. Но тя ги казваше с любовта на майка, а това е истинска любов, докато в неговите думи се долавяше някакъв сарказъм, като че ли онзи Точи ме будалкаше. Пъхнах писмото в едно чекмедже и дори не отговорих.
Дните минаваха, ставаше все по-горещо, както обикновено в Рим през лятото, аз си живеех постарому: ставах късно, слизах в бара да бистря спортните новини с приятели, ходех на кино, правех по някоя екскурзия до Остия и до Замъците . Към края на юли пристигна още едно писмо от Точи. Осведомяваше ме, че жена му и дъщеря му нямат търпение да отида там, горе, всичко е готово за мен, щял съм да се чувствам много добре при тях. И завършваше с един неясен израз: „Обещал си и не можеш да не удържиш на думата си. Ако не дойдеш, ще се разкайваш!“ Последните думи отприщиха антипатията, която вече изпитвах към Точи. Казах на мама, че това е закана, а аз няма да позволя на никого да ме заплашва. Тя отвърна, че той е прост селянин и не умее да се изразява; сигурно е искал да каже, че ще съжалявам, задето не съм отишъл. И тъй да е, рекох, все едно; защо да ходя при подобно семейство? Ако се съди по писмата на Точи, навярно е тъп селянин, по-корав от камъните в градината, жена му и тя е селянка, по цял ден около пещта и въглищата с духало в ръце, дъщерята - селско момиче с хубостта на магарица. В подобно семейство, въпреки здравословния въздух и кестеновите горички, ще умра от скука. Но мама настоя: за моето възстановяване била нужна точно такава скука.
И така, поспорихме доста, накрая обаче се примирих и обещах да замина в неделя, този път наистина. Беше петък, мама веднага се втурна в стаята ми и заизважда дрехите от шкафовете, за да ми приготви куфара. На мен това бързане ми докара неописуемо лошо настроение: все едно мама искаше да ме прогони от къщи насила.
Казах и го, после се ядосах и след като я обвиних, че иска да умра, защото при онези Точи щях да пукна от мъка, блъснах вратата и излязох. Беше късно, слязох в бара на Пиаца Мастаи и там заварих обичайните познати. Като ме видяха толкова бе13 14 сен, ме попитаха какво ми е и аз им разказах и дори им показах двете писма от Точи. Тогава един от тях, Луиджи, по прякор Лимона, жълт и кисел като лимон, подхвърли злобарски:
- Според мен, Ремо, не бива да ходиш.
- Защо?
- Защото този Точи, ми се струва опасен тип.
- Какво значи това?
- Значи, че може да е капан.