Нови римски разкази [bg]

- Капан?

- Да, той те примамва в дома си, после те убива, за да те ограби, и те заравя в градината под зелките.

Да си кажа правичката, не бях се замислял, но изведнъж описанието ми се стори правдоподобно. Лимона, без да подозира, бе изразил чувството, което ми внушаваше Точи и което до момента не бях назовал: чувство на страх. В това време Лимона продължаваше да описва, къде на шега, къде наистина, с разточителни подробности как Точи ще ме убие. Приятелите се забавляваха истински с новата щура идея и се превиваха от смях. Но на мен не ми беше до смях; струваше ми се, че всичко съвпада: двете писма, написани в тон, който изглеждаше саркастичен, а може би и наистина беше такъв, състоянието ми след болестта, което изискваше да прекарам един месец на село, майка ми, която от сляпа любов ме тласкаше към гибелното пътуване... На всичкото отгоре Лимона ме предупреждаваше за опасността, а аз не му вярвах, защото смятах, че е от злоба и не бива да го приемам на сериозно.

Приятелите забелязаха, че съм объркан и ме взеха на подбив:

- Чист въздух, домашна кухня, топло семейно отношение. После, когато те охранят и загладиш косъма, Точи ще ти види сметката.

Сред такива шеги мина вечерта, отначало в бара, после в кръчмата. Но аз вече бях наплашен, а мезетата и виното от Фраскати ми действаха като отрова.

Прибрах се късно, около три, и щом заспах, засънувах ужасни сънища. Помня последния, преди да се събудя. Стоях на полянката пред къщата на Точи, близо до Сант’Оресте. В средата се извисяваше голям кестен, с наведени към покрива клони; по тях, скрити сред листата, имаше много кестени в светлозелени обвивки, като настръхнали с почти белите си бодлички. Внезапно един падна и обвивката се спука; кестенът, още съвсем лъскав и кафяв, се търкулна в отвор в земята близо до къщата, водещ, както знаех, към мазето. Последвах кестена и го видях да подскача надолу по стъпалата, а аз - след него. Но той ми се изплъзна, търкулвайки се, лъскав и бърз, между два реда бутилки. Изведнъж зад гърба ми вратата се хлопна, аз останах в тъмнината, не виждах нищо и опипом търсех вратата. Връхлетя ме панически страх при мисълта, че бях затворен под земята с катинар, съвсем сам, и започнах да викам. Колкото повече виках, толкова по-ясно разбирах, че гласът ми, щом излезеше от устата, се превръщаше в тишина. Събудих се с викове, а ръката ми търсеше ключа на лампата над главата.