Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- Капан?
- Да, той те примамва в дома си, после те убива, за да те ограби, и те заравя в градината под зелките.
Да си кажа правичката, не бях се замислял, но изведнъж описанието ми се стори правдоподобно. Лимона, без да подозира, бе изразил чувството, което ми внушаваше Точи и което до момента не бях назовал: чувство на страх. В това време Лимона продължаваше да описва, къде на шега, къде наистина, с разточителни подробности как Точи ще ме убие. Приятелите се забавляваха истински с новата щура идея и се превиваха от смях. Но на мен не ми беше до смях; струваше ми се, че всичко съвпада: двете писма, написани в тон, който изглеждаше саркастичен, а може би и наистина беше такъв, състоянието ми след болестта, което изискваше да прекарам един месец на село, майка ми, която от сляпа любов ме тласкаше към гибелното пътуване... На всичкото отгоре Лимона ме предупреждаваше за опасността, а аз не му вярвах, защото смятах, че е от злоба и не бива да го приемам на сериозно.
Приятелите забелязаха, че съм объркан и ме взеха на подбив:
- Чист въздух, домашна кухня, топло семейно отношение. После, когато те охранят и загладиш косъма, Точи ще ти види сметката.
Сред такива шеги мина вечерта, отначало в бара, после в кръчмата. Но аз вече бях наплашен, а мезетата и виното от Фраскати ми действаха като отрова.
Прибрах се късно, около три, и щом заспах, засънувах ужасни сънища. Помня последния, преди да се събудя. Стоях на полянката пред къщата на Точи, близо до Сант’Оресте. В средата се извисяваше голям кестен, с наведени към покрива клони; по тях, скрити сред листата, имаше много кестени в светлозелени обвивки, като настръхнали с почти белите си бодлички. Внезапно един падна и обвивката се спука; кестенът, още съвсем лъскав и кафяв, се търкулна в отвор в земята близо до къщата, водещ, както знаех, към мазето. Последвах кестена и го видях да подскача надолу по стъпалата, а аз - след него. Но той ми се изплъзна, търкулвайки се, лъскав и бърз, между два реда бутилки. Изведнъж зад гърба ми вратата се хлопна, аз останах в тъмнината, не виждах нищо и опипом търсех вратата. Връхлетя ме панически страх при мисълта, че бях затворен под земята с катинар, съвсем сам, и започнах да викам. Колкото повече виках, толкова по-ясно разбирах, че гласът ми, щом излезеше от устата, се превръщаше в тишина. Събудих се с викове, а ръката ми търсеше ключа на лампата над главата.
Някой седеше в другия край на леглото и ме гледаше: непознат мъж. Беше късно. Между дъските на затворените капаци се процеждаше слънчева светлина. Погледнах мъжа и видях лице на селянин с широка челюст, обгоряло от слънцето, с леко изкривена като от усилие уста, гърбав нос, сух и корав, с малки блестящи очи, потънали в орбитите под почти плешиво чело. Беше облечен в черно, с риза без яка, закопчана на врата. Каза:
- Ей, най-после се събуди.
Смотолевих:
- А ти кой си?
- Аз съм Точи. Звъннах, но понеже никой не отвори, а вратата не беше заключена, влязох. Знаеш ли, че е обед? И ти спиш до този час?!
Помислих, че мама е отишла на покупки и е оставила вратата отворена. Попитах:
- Какво искаш? Кой те повика?
- Никой не ме е викал. Пристигнах сам. Е, ще дойдеш ли при мен, горе, или няма да дойдеш?
Тогава разбрах причината за посещението. След разговорите от снощи неговата настойчивост ми се видя красноречива. Казах му да почака малко; станах, плиснах си вода на лицето, сресах се, облякох си панталона и потника. Той ме гледаше мълчаливо със съсредоточен блестящ поглед. Накрая му казах:
- Е, готов съм. Ела да пием кафе и да си поговорим.
Слязохме на Пиаца Мастаи и седнахме в кафенето на открито. Той вървеше до мен и аз забелязах, че е по-нисък, широкоплещест, с дълги ръце и къси криви крака. Щом седна, поиска вино. Обърнах му внимание, че в кафенето не се предлага вино; задоволи се с вермут и го изпи на един дъх. Изтри уста с опакото на ръката и рече:
- Ей, ти, да не смяташ, че ще те чакаме вечно? Решавай. Идваш ли, или не идваш?
Отговорих, за да печеля време:
- Писмата ти не бяха ясни.
- И какво не им е ясно?
- Не спомена за обслужването.
Той се ухили или поне така ми се стори, после бавно подхвана:
- Обслужването? Семейно, разбира се. Какво по-добро може да бъде от семейното? Ще се чувстваш като у дома си, даже по-добре, защото тук купувате всичко в магазина и кой знае какви боклуци ви пробутват, а ние си имаме всичко вкъщи.
- Свежо ли е там, горе?
- Свежо? Повече от свежо. Ще видиш какъв бриз.
Погледнах го, стори ми се, че ме будалка. Но не - беше сериозен: само очичките му святкаха подозрително живо.