Тарзан и съкровищата на вълшебния град
- Автор: Бъроуз Едгар
- Серия: Тарзан #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тарзан и съкровищата на вълшебния град». Краткое содержание книги:
Бяха минали два дни от бягството на Вертер. Тарзан си спомни за красивите камъчета и му се прииска да си поиграе отново с тях. И понеже нямаше някаква неотложна работа, реши веднага да тръгне към равнината и да ги откопае.
И макар че на мястото, където бяха заровени, нямаше никакъв знак, Тарзан безпогрешно и с твърда увереност се запъти право към него. С ловджийския си нож разкопа пръста дори по-дълбоко от първия път. Торбичката не беше там! Тарзан разбра, че са го ограбили. Не му трябваше да размишлява дълго, за да разбере кой е виновникът. И той, без да се замисли, тръгна по дирите на крадеца.
Следите, оставени преди два дни, на места бяха почти заличени, но Тарзан от племето на маймуните от ранно детство беше развил в себе си необикновени способности, чужди на обикновения човек. Нашите сетива са атрофирани в сравнение с тези на дивите животни. Мирисът на оставена следа е толкова понятен и ясен за тях, както за нас страница от книга.
Тарзан се ръководеше не само от обонянието си. Неговите зрение и слух бяха великолепни. Той вървеше на север през джунглата. Напредваше съвсем бавно, защото следите бяха доста остарели. Но това никак не го безпокоеше. Той знаеше, че ще дойде ден, когато ще настигне крадеца и ще се разправи с него. Спираше понякога, за да половува, а нощем, за да поспи.
На пътя му попадаха отряди диви воини, но Тарзан се стремеше да ги избягва, защото преследваше друга цел.
Всъщност това бяха отрядите на Басули и съюзниците му, свикани отвсякъде. Те се бяха запътили към общия сборен пункт, за да могат да обединят силите си и да нападнат Ахмед Зек.
Настъпи нощ, когато Тарзан стигна до лагера на арабите. Качи се на високо дърво и оттам започна да наблюдава живота вътре. Следите на Вертер го доведоха дотук. Неговите камъчета трябваше да се намират вътре. Макар че Тарзан беше уверен в себе си, той никога не се надценяваше. Прекрасно знаеше, че не може да спечели в открит бой с такъв многоброен неприятел. Реши да използва хитростта и предпазливостта на дивите животни.
Седеше на дървото и оглозгваше костта от бедрото на глигана Хррта. Чакаше сгоден случай, за да се промъкне в селището. Дробейки със силните си челюсти костта и смучейки възхитителния костен мозък, той не откъсваше очи от хижите. Виждаше араби, облечени в бели дрехи, полуголи негри, но никой от тях не му заприлича на човека, който беше откраднал скъпоценностите. Тарзан изчака търпеливо да се възцари нощната тишина. Селището опустя и останаха само часовоите. Тогава той скочи на земята, заобиколи и се приближи до оградата му от отсрещната страна. На пояса му висеше дълго въже, направено от сурова кожа. То беше много по-здраво и надеждно от въжетата от трева, които си правеше през детството. Тарзан го размота и с едно движение го прехвърли през оградата. Завърза се за него и ловко се изкачи горе. Всичко трая секунда. Хвърли бърз поглед наоколо и като се увери, че няма никой, скочи на земята.
Пред него се простираха дълги редици от палатки и хижи. Това криеше опасност, но Тарзан беше свикнал да живее с нея и не се притесни. Той обичаше риска. Не му беше потребно да влиза поотделно във всяка колиба. Можеше да определи по мириса къде се намира плячката му. Появи се голяма трудност — не можеше да попадне на следите на Вертер. След около половин час търсене той попадна на миризмата на крадеца. Тарзан се ослуша, сложил ухо на палатката. Вътре не се чуваше никакъв звук. Отряза въжето и повдигна единия край на платнището. Да, наистина вътре нямаше никой. Тарзан претърси внимателно цялата палатка, но не откри скъпоценните камъни. Откри постелята на белгиеца. Помириса я и разбра, че той съвсем скоро я е напуснал. Откри и мястото, откъдето беше излязъл.
Без много да мисли, Тарзан тръгна по дирите му. А те през цялото време водеха в сянката на хижите и палатките, от което на Тарзан му стана ясно, че белгиецът е бил сам и криейки се от хората, тайно се е промъквал по тази пътека. Следите стигаха до малка колиба в задната стена, на която беше изрязан малък отвор. Тарзан се промъкна вътре. Застана по средата. Вътре отново не намери никого. И тогава почувства мирис, който го вцепени. В съзнанието му се пробудиха далечни спомени. Това беше слаб, нежен мирис на жена. Странно безпокойство завладя Тарзан, цялото му същество. Едно непреодолимо влечение, онзи могъщ инстинкт, който тласка самеца към избраницата му. Мирисът на белгиеца се смесваше с този на самката. Това достигна до ноздрите му и гняв закипя в душата му, макар че в спомените не изплуваше образът на тази, която възбуди желанията му.