Тарзан и съкровищата на вълшебния град
- Автор: Бъроуз Едгар
- Серия: Тарзан #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тарзан и съкровищата на вълшебния град». Краткое содержание книги:
XIII
Осъден на смърт
Ла тръгна след жреците и отдалече видя как те се нахвърлиха върху Тарзан, как го свалиха и прочете в движенията им решимост да го убият. Извика им отдалеч да не го закачат. Ла не чака дълго. След няколко минути той беше вързан и безпомощно лежеше в краката й.
— Занесете го на мястото, където сме спрели — разпореди се тя.
Жреците отнесоха Тарзан на откритата поляна и го хвърлиха под едно дърво.
— Направете ми палатка! — заповяда Ла. — Ще пренощуваме тук, а утре Ла ще принесе в жертва сърцето на храмовия осквернител. Къде е свещеният нож? Кой го е взел от Тарзан?
Никой не беше виждал ножа и всички до един я уверяваха, че когато са хванали Тарзан, в него не е имало нож.
Човекът маймуна погледна тези изроди, които му се заканваха, и презрително заръмжа. После премести погледа си върху Ла и се усмихна. Смъртта не го плашеше.
— Къде е ножът? — попита го остро Ла.
— Не зная — отговори Тарзан. — Този мъж, който беше с мен, го отнесе със себе си, когато си отиде. Ако ви е нужен, аз бих могъл да го намеря и да го взема от него. Разбира се, сега, когато трябва да умра, с нищо не мога да ви помогна. Защо ви е точно този нож? Можете да си направите същия. Ако искате, можете да ме пуснете, за да ви го донеса.
Ла се засмя горчиво. Тя напълно съзнаваше, че иска да го накаже не толкова за ножа, колкото заради отхвърлената й любов. Сега, когато го гледаше вързан и безпомощен, очите й се напълниха със сълзи. Беше й страшно трудно да ги възпре да не рукнат. Въпреки това решението й да убие Тарзан остана непроменено.
Когато палатката беше готова, тя заповяда да пренесат в нея Тарзан.
— Цяла нощ ще го измъчвам — прошепна тя на жреците си. — С първите лъчи на зората вие пригответе горящия олтар. Наберете смолисти съчки и ги наредете във форма на жертвеник по средата на поляната. Искам нашият Огнен бог да се наслади на жертвоприношението.
До залеза на слънцето жреците бяха заети с приготовлението на жертвеника. Те работеха и пееха тъжни химни на древния език на материка Атлантида. Не знаеха смисъла на думите, които изговаряха, а само повтаряха молитвите, които минаваха от учител на ученик още от незапомнени времена.
Под сянката на палатката Ла ходеше нервно около Тарзан. Той продължаваше да лежи на земята с вързани крака и ръце. В душата си беше готов за смъртта. Могъщите му мускули не бяха в състояние да скъсат множеството въжета. Не можеше да се надява и на помощ отвън. Отвсякъде бе заобиколен с врагове. И все пак се усмихваше на Ля.
А Ла? Тя стискаше в ръката си нож и поглеждаше към пленника. Гледаше го и си мърмореше нещо.
„Тази нощ — мислеше си тя, — тази нощ, когато съвсем се стъмни, ще го мъча до насита.“
Гледаше неговото божествено красиво тяло, усмихващото се лице и чувстваше как по жилите й се разлива сладка томителност. Тогава се насилваше да си спомни как той отхвърли любовта й. Законите на Огнения бог повеляват да се накаже човекът, осквернил храма му, открадвайки от зацапания с кръв жертвеник на Опар обреченото нему същество. И не веднъж, а три пъти! При тази мисъл Ла се спря и коленичи пред Тарзан. Тя опря острието на ножа в хълбока му и натисна дръжката. Той само се усмихна и повдигна рамене.
Колко красив беше той! Ла се наведе още по-ниско и го погледна в очите. Колко прекрасно беше тялото му! Тя го сравняваше с кривите изродени човечета, които бродеха навън. Ла трепна от мисълта, че трябва да избере съпруг между тях.
Скоро се здрачи и нощта падна. Голяма клада гореше до палатката. Пламъкът осветяваше жертвеника и пред очите на върховната жрица изплува картината на утрешното жертвоприношение. Тя виждаше как това прекрасно тяло се извива в пламъка на кладата, как обгарят и се овъгляват тези усмихващи се устни. Тя ясно си представяше как огнените езици облизват гъстата черна коса и красивата глава. Наистина ли чувството, което изпитваше към този човек, беше ненавист?
Тарзан продължаваше да лежи спокойно, въпреки че страдаше от болката, причинявана му от силно стегнатите въжета. Той беше дете на джунглата с издръжливостта на звяра и с ума на човека. Той знаеше, че съдбата му е решена и че никакви молби не ще му помогнат. Чакаше търпеливо, с увереността, че скоро мъките му ще свършат.
До него стоеше Ла, готова да започне изтезанията. Тогава някой добави още съчки в огъня и той лумна, осветявайки вътрешността на палатката. До своите устни Ла видя прекрасното лице на горския бог и любовта се възпламени в сърцето й с нова сила. Мечтата за него й причиняваше болка.