Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Майка ви разказвала ли ви е за него? Как изобщо ви го е представяла?
— Всъщност не ми е казвала нищо. Тя е личност, която не обича да споделя. Ще се уверите сам, когато се опитате да й поставите някои въпроси.
— Ако сте в състояние да ми помогнете, може би няма да се наложи да я безпокоя.
— Надявам се да не я търсите. Това ще я разстрои страшно. Не желае да се говори за баща ми. Предпочита да не е съществувал никога, най-малко такава се е показвала пред мен по този въпрос.
— Така, не ви е казвала почти нищо. Само, че е бил генерал в немската армия и че е бил убит при отстъплението от Сталинград, предполагам?
— Щом казвате така — и Пола запали нова цигара. Откакто бяха седнали, пушеше цигара след цигара.
— Не обичате много майка си, нали? — запита внезапно той.
— Това е съвсем личен въпрос.
— Простете, това нямаше отношение към нашия разговор, беше само една констатация. И тъй, само толкова ви е известно? Нищо за неговата военна кариера? Кои са били приятелите му? Някакви имена, свързани с него?
— Не, нищо. — Тя се поколеба. Беше унизително да показва такова пълно невежество. Той искаше информация от нея, а тя я търсеше от него. Никога в живота си не би желала така силно нещо, както това, което този чужд човек можеше да й даде. — Чакайте малко, сетих се. Имаше един офицер, служил под негово командуване. Наричаше се Блек.
— Блек? — учуди се Фишер. — Това е много интересно. Той е имал адютант на име Албрехт Шварц. Откъде знаете всичко това?
— Този Блек ме посети миналата седмица.
Дори мускул не трепна по лицето на Фишер. Той даже отпи по-спокойно от чашата си, преди да каже нещо.
— Блек ви е посетил? Тук в Англия?
Албрехт Шварц, на английски — Блек. В Бон имаше папка и за него — два пъти по-дебела от тази за генерала. Той се водеше за безследно изчезнал, като се предполагаше, че е убит в Берлин по време на руските удари върху града. Шварц! Христе боже! Фишер промени намеренията си и допи уискито. Взря се в лицето й. То беше бледо, но невинно. Нямаше нищо измамно в тези хубави сини очи.
— Да, дойде в службата ми. Всъщност, стори ми се, че е малко нещо ексцентричен.
Ексцентричен, разсъждаваше Фишер. О, възможно е през тези години да са го преследвали лоши сънища.
— Каква беше целта на посещението му?
— Ей така, да се представи.
Това беше лъжа и Фишер я откри веднага, защото тя отмести поглед настрана — не искаше да срещне очите му. Дощя му се за миг да е все още журналист. Каква сензация щеше да бъде — Албрехт Шварц в Англия, ако изобщо се е измъкнал жив…
Първото ястие бе поднесено. Пола започна да се храни. Чувствуваше се напрегната и без апетит. Поднесоха и хубаво вино и тя отпи малко от него.
— Разказа ли Блек нещо за баща ви?
— Да. Описа го като изключителна личност. — Пола говореше тихо, сякаш на себе си, а не на събеседника си. — Каза, че баща ми носел в портфейла си моя снимка. На вас може да ви се стори глупаво, но аз бях развълнувана силно от това.
— Ни най-малко не го считам за глупаво. Това ли беше всичко? Не ви ли намекна, че смъртта му може да не е съвсем сигурна, че може да се е измъкнал жив?
— Да, имаше подобни подмятания, но човекът не беше съвсем нормален, както вече ви казах. Всъщност не му повярвах.
— Разбирам. Къде е сега този мистър Блек или Шварц? Трябва да го намеря и поговоря с него.
— Не зная. Просто се появи в кабинета ми и после изведнъж изчезна. Не остави никакъв адрес, а и аз забравих да го попитам. Казах ви, че беше някак особен. Не мога да ви обясня както трябва… Обеща да ми позвъни отново, но оттогава не съм чула нищо от него. Честно казано, дълбоко се съмнявах, че изобщо познава баща ми. Изглеждаше толкова необикновен, някакъв събуждащ страх дребен човечец.
— Дребен? — повтори бързо след нея Фишер. Беше видял на снимка генерала по време на преглед на някакъв брониран корпус, а зад него крачеше и Шварц.
— Да, доста нисичък, не повече от метър и шестдесет, струва ми се.
— Това се покрива с фактите. Ако ви покажа снимка, бихте ли го познали, дори да е отпреди години?
— О, мисля, че ще мога. Лицето му е доста характерно. Човек може даже да го издирва чрез снимка по вестниците.
— Сигурно. — Тази идея изписа иронична усмивка на лицето му. Той бе опитвал вече този начин, но на хората им липсва желание за публичност, предпочитат да си мълчат и да не отговарят. В момента той наистина съжаляваше Пола Стенли. Неприятното беше, че ловджийският му нюх го тласкаше в насока, задълбочаваща нейната депресия. — Хайде, пийнете още малко вино. Идва ли ви още нещо друго наум? Нещо, с което да ми помогнете? До този момент бяхте вълшебна.