Наследството на Пьоленберг

— Ако се съгласите да вечеряте с мен тази седмица, ще ви поднеса изчерпателен доклад. В случай че ви потрябвам и по-рано, ето ви моя адрес. Чрез този номер винаги можете да ми изпратите съобщение. Това е службата ни за повикване. Какво ще кажете, да вечеряме в четвъртък заедно? Мисля, че в сряда мога да отскоча до майка ви и вашия пастрок. Мога ли да мина и да ви взема около 20:00?

— Не съм ви казала, че ще дойда. Това вече не е във връзка с вашите разследвания, нали? От мен няма какво повече да научите.

— Не, това е само удоволствие от моя гледна точка. — Фишер плати сметката. — И както ви казах, ще имате пълен доклад за хода на проучванията, при това съвсем безплатно. Обикновено вземам страшно високи хонорари за такъв вид сведения. Ще вечеряте с мен, нали?

— Добре. Живея на „Чарлтън Скуеър“ 28, втория етаж. Предупреждавам ви, че няма да научите нищо от майка ми и втория ми баща. Неотдавна аз се помъчих да изкопча нещо в тази насока и резултатът беше абсолютна нула.

— Може би аз знам да се оправям малко по-грубичко от вас. Във всеки случай ще видим. Елате, ще ви намеря такси. Връщате се в службата си, нали?

Стояха изправени на топлия тротоар. Небето се заоблачаваше с всички признаци на връхлитащ летен дъжд.

— Да, разбира се. Имам да довършвам доста неща — и тя протегна ръка. — Довиждане и благодаря за обяда.

— Аз също трябва да свърша нещичко — отвърна Фишер. Много му харесваше начинът, по който бе подредила косата си. Едри къдри, падащи свободно и естествено, обграждаха лицето й. Никога преди това не бе обичал кестенявите коси. Тези очи обаче променяха всичко. — До четвъртък — и той й помогна да се настани в таксито, а после закрачи към мястото, където бе паркирана колата му.

Фишер си задаваше въпроса какво ли ще представлява майката. Нея също беше видял на една от снимките. Висока, хубава жена, с руса коса, завита на плитка около главата й, с лисича кожа на раменете. Ръкуваше се с шефа на мъжа си, а той бе застанал до нея.

Мъчеше се да си представи и английския й съпруг. Що за човек ще да е бил, да я вземе и да я доведе чак тук, след като е знаел каквото трябва да знае? Вероятно са преживели красива любовна история в спокойната провинция Есекс. Сигурно привлекателното момиче, което току-що си отиде, е израсло при тях като подхвърлено дете, носещо проклетото си наследство, без да го съзнава. Фишер не абсолютизираше тези наследствени фактори. Кръвта вода не става. Унаследените белези без съответна среда за развитието им не значеха нищо за него.

Много важен факт за проучването му беше появата на човека, който явно бе бившият адютант на генерала, човек, смятан за мъртъв, и неговият контакт с Пола Стенли, както и внушенията му, че генералът е жив. Фишер можеше лесно да телеграфира в Бон с искане да му изпратят снимка на Шварц, но твърде много факти вече съвпадаха — и английският вариант на името му, и твърдението, че е служил под командата на генерала и се познава с него лично. Защо обаче той се бе свързал с Пола Стенли? Защо след толкова години този фашистки слуга беше рискувал да бъде разкрит? Само за да установи връзка ли — да направи своите подмятания и да чака реакцията й? Това звучеше неправдоподобно, повърхностно. Тя го бе описала като почти побъркан. Може ли с това да се оправдае необяснимата липса на предпазливост? Нищо обаче не можеше да убеди Фишер, че Шварц бе открил дъщерята и й се беше представил без конкретна цел. Каквато и да е било тази цел, Пола не беше му споменала нищо за нея. Поканата му за вечеря не бе породена само от нейната привлекателност. Имаше нещо, което му бе необходимо да научи, и все някак трябваше да я склони да говори. Да се срещне с майка й беше формалност, която той не можеше да си позволи да пренебрегне, но ако водещата нишка се криеше някъде, а той беше започнал да усеща странно убеждение, че такава съществува, то тя можеше да бъде достигната само чрез Пола Стенли.