Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Какво като е слугиня? На челото й ли е написано?
— Ма, Кево, прав е твоят щурак — подкрепила принца Иванка-Фруктиера.
— То на принцесата какво й е чак толкоз особеното?
Първа от болярите се ориентирала Зуна. Угодливо се усмихнала на Невянка:
— Царице, прощавай, но е така. Аз например съм болярка. А по какво чак толкоз се отличавам от слугиня или от принцеса?
— Невенке — ревниво се намесил Парапун, — я речи тука на всеослушание: кой е най-вещият гадател на цялата местност? — Невянка изломотила неразбрано и сърдито. — На, чухте: рече — ти, о, Парапуне! Аз го това моме харесвам.
— Невенке — избутал го Мушан, — като станеш принцова жена, кой ще ти е най-преданият в палата? — Невянка неразбрано възразила. — Ясно. Всичките чухте. И аз го това моме харесвам.
— Да, обаче аз ще си я питам нещо после, насаме — мокро я целунала Гергина. — Скланяй, царице!
— Пресветла, това няма да е снаха, а жив късмет — навел се до ухото на Параскева Боню. — Ни ще ти някога отговори, ни пък ще те прогони от престола. Тя ще си ломоти каквото иска, пък ти ще я разбираш, както ти душа иска. Склони — тя да бъде.
— Не знам… — обидено се двоумяла Параскева. — Аз… не съм го така мислила…
— Добре! — викнал Пулейко. — Нека е така! Всички видяхте — не дава да се оженим с Невянка! Ха така, мед ми капе. Сега я вземам ей тая много дълга и много остра игла, плювам я, на, и ще се ръгна в ръката, да ми се подлюти една исполинска рана и да пцовисам изцяло! — и плюл върху иглата.
— Нека!
— Няма да ме мъчиш, уроде! — мощно го зашлевила Параскева.
— А ти какво си? — сбил се с нея Пулейко. — Кой кого мъчи?
— Ти го мъчиш, тикво конска! — сбила се на негова страна Ранча.
— Ау! — изревала Параскева, грабнала тръбата на един свирач и ударила Вълкашин по главата. — Стражи! Хрантутници!
— Аз? Хрантутник?! — надвикал я Вълкашин. — Внимание! На, и аз й казвам тиква! В съпровод с пет кратуни!
— Аз ли съм кратуната? — сграбчила го за брадата Зуна.
— Хора, чакайте! — опитал да ги смири Боню. — Боляри!
Но вече всички боляри и принцеси неудържимо се биели — изтръгнали инструментите на свирачите и се блъскали с тях зло и сляпо. Само Братан и Тодорка били седнали на софрата и през време на битката невъзмутимо ядели. А детето-вуйчо си играело в краката им. Невянка, за да се запази от побеснялата тълпа, се покатерила на трона и се притиснала в облегалото.
— Защо не пукна, уроде! — ударила със зила сина си Параскева. — Една те слугиня за мъж не ще!
— Ще ме, щееее! — строшил тамбура в главата й Пулейко. Невянка не издържала, изплюла най-сетне камъчето и ясно викнала:
— Не ща! Никак не ща!
Битката спряла и станало тихо.
— И тя… п… проговори — потресено заекнал Боню.
— Пък и защо ли ми е, та да ща! — кипнала Невянка. — Пу, не ви е срам! Видяхте ме, ратайкиня за чудо и приказ — и голотията ми голотия, и свободата ми свобода, и ни грош в пазва, ни черна мисъл в главата — неее, веднага ламтите да ме разтурите, да ме направите царкиня! Да скръстя ръце в скута и да гледам как другите си работят работата, пък аз да се топя най-надменно от притеснение и завист? Разбирам да си нямахте разтурено — как да е. Ама я ги — да избираш, че да ти омръзне! Аз си жених имам. Най-харният под небето. Всичките да ви сбере човек, колкото палеца му не чините! Хайде — сбогом!
Скочила от трона и докато се опомнят — избягала.
— Дръжте я! — опулил се Боню. — Тя ни видя каква сме стока, бре! И вече й се разбира какво говори! Ще ни разнесе, за резил на света! Дръжте я!
Хукнал, по него всичките се сурнали в коридора — Невянка се мярнала далече напред.
— Стой, ратайкиньо проклета! — запретнала фусти Параскева и изпреварила Боню. — Стой, изядам те!
Невянка свърнала зад ъгъла, виковете подире й ехтели и приближавали. Коридорът се раздвоил и тя се подвоумила — накъде? Но от тъмната ниша се протегнала ръка, дръпнала я и Стоедин пошушнал:
— Аз съм!… Трай!
Двамата се притиснали в непрогледната тъмнина. Тълпата изпълнила коридора, пропъхтяла край тях, виковете й се отдалечили.
— Няма я!… И тука я няма!… Да се претърси целият палат!… Парапуне, бягай на кулата!…
Когато коридорът опустял, Стоедин повел момичето. Забързали към полуотворената сводеста вратичка, откъдето се процеждала светлината на деня. Прекосили дворчето под кулата, затичали към градината — и се стъписали. Съгледвача и четиримата му помощници ги чакали, спотаени зад каменния ъгъл. Единият разгърнал рибарската мрежа, готов да я хвърли върху им.
— Дай се с добро, момче — тихо проговорил Съгледвача. — Инак…