През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
Това беше влашка поговорка. Не ми приличаше на сърбин.
— Изглежда, обичаш да употребяваш поговорки — казах аз и препречих пътя му. — Но твоите не съдържат особено много житейска мъдрост. По-добре звучи: Блага дума железни врати отваря. Имам намерение да се отнасям с теб учтиво и те моля да останеш още малко при мен.
— При теб ли? Какво означава — при теб? Къде живееш?
— Тук.
— Къщата е на ковача. Той самият каза, че си чужд ефенди.
— Той няма нищо против да те поканя да останеш.
— Какво да правя тук? Нямам време, трябва да тръгвам.
— Налага се да изчакаш останалите гости. Те искат да те видят тук.
— Кои са тези хора?
— Гавазите от Едирне.
— Върви по дяволите!
— И през ум не ми минава! Оставам тук. На това място. Бъди така добър да седнеш.
— Да не си луд? Махни се от пътя ми! Той се опита да мине покрай мен, но аз здраво го хванах за ръката, без, разбира се, да му причинявам болка.
— Наистина настоятелно те моля да останеш — казах аз. — Гавазите, за които ти говорих, много биха искали да говорят с теб.
— Нямам работа с тях.
— Ти с тях, не, но те с теб имат.
Очите му засвяткаха от гняв.
— Пусни ме! — заповяда той.
— Ами! Ще се погрижа да не успееш да настигнеш Манах ал Барша.
Стоях пред него, а ковачът — зад него. Последното той не бе забелязал. Разбра, че е разкрит, но знаеше, че трябва да продължи пътя си, а аз бях убеден, че ще се опита да го направи, като употреби сила. Макар да се преструвах на безразличен, зорко наблюдавах ръцете му. Той яростно ми извика:
— Не познавам този човек, но трябва да тръгвам. Махни се от пътя ми!
Той се опита да мине покрай мен, но аз го изпреварих. Застанах между него и изхода.
— Дяволите да ви вземат!
Казвайки това, той отстъпи крачка назад. Ножът проблесна в ръката му. Опита се да ме нападне, но ковачът бързо изви ръката му.
— Куче! — изрева той, обръщайки се към него. Така се озова с гръб към мен. Бързо извих двете му ръце и така силно ги притиснах към тялото му, че не можеше да помръдне.
— Дай въже, ремък или канап! — извиках аз на ковача.
— Няма да успеете — пъшкаше мнимият агент. Той се опитваше да се освободи с всички сили, но напразно. Риташе с крака назад, обаче и това не продължи дълго, защото ковачът побърза да изпълни нареждането ми и донесе всичко необходимо. След няколко мига човекът лежеше завързан на земята.
— Така! — каза Шимин с тон на най-голямо удовлетворение. — Същото ще се случи и с твоите съзаклятници, които постъпиха по този начин с мен и жена ми.
— Нямам съзаклятници! — пъшкаше пленникът.
— По-добре от теб го знаем!
— Настоявам веднага да ме пуснете!
— Ще почакаш!
— Припознали сте се! Аз съм честен човек!
— Докажи го!
— Поискайте сведения!
— Къде бихме могли да направим това?
— Идете в Джнибашлк.
— А, не е далеч! И при кого?
— При бояджията Бошак.
— Познавам го.
— А той познава мен. Той ще ви каже, че не съм онзи, за когото ме смятате.
Ковачът въпросително ме погледна. Аз отговорих:
— Не бързаме чак толкова много. Първо ще проверим какво има в джобовете ти.
Претърсихме го, като от страна на пленника не мина без оскърбления. Намерихме незначителна сума пари и много дреболии, които човек обикновено носи у себе си, но върнахме всичко обратно. Ковачът, който беше мека душа, попита:
— Да не би да бъркаш, ефенди?
— Не. Знам си работата. Дори и нищо да не намерим, ще го задържим. После ще претърсим и коня му.
До този момент жената бе лежала спокойно. Но като видя, че се каним да излезем навън, попита:
— Да го охранявам ли?
— Да — отговори мъжът й.
Тя стана от леглото, запали една треска и каза:
— Можете спокойно да излезете! Ако се опита да помръдне, ще го запаля. Нямам намерение пак да лежа в мазето!
— Храбра жена! — ухили се ковачът. — Нали, ефенди?
Конят все още стоеше до ковачницата. В дисагите му имаше малко хранителни запаси, но не намерихме нещо друго.
— Какво ще заповядаш? — осведоми се ковачът.
— Първо ще заведем коня му при моя.
— А после?
— Ще пъхнем пленника в същата дупка, където ти беше с жена си.
— А след това?
— Ще чакаме, докато дойдат хората ми.
— Какво ще стане с пленника по-нататък?
— Ще наредя да го откарат в Едирне.
След като приключихме с коня и осведомихме жената на ковача какво очаква агента, тя остана много доволна. Дори ни помогна въпреки съпротивата му, изразяваща се главно в ругатни и заплахи, да затворим Пленника на сигурно място. После, независимо от късния час, жената се погрижи да ни приготви вечеря, макар и доста скромна.