Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

Дилайла го погледна в очите.

— И все пак няма да ви отговоря. Не мога да позволя да прекрачите тази граница днес. Ако се поддам, ще си позволите да я прекрачите и утре.

Директорът я изгледа продължително, след което се усмихна на куража й и не настоя повече. Дилайла оцени деликатността му. Но от друга страна, защо да настоява? С отказа си да отговори, тя вече му беше дала отговора.

Гил изглеждаше объркан, а след това и сконфузен. Не му се вярваше, че току-що е отбелязал точка пред директора.

— Дилайла — обади се Боаз. — Смяташ ли… дали ще успееш да стигнеш близо до Рейн?

— Имаш предвид, дали ще успея да ви го доставя?

Боаз кимна.

— Не знам. Ще опитам.

Тримата мъже се размърдаха едва забележимо на столовете си, сякаш от раменете им се беше стоварила голяма тежест и в този момент й стана пределно ясно за какво си бяха говорили преди появата й: „Дали е спала с него? Дали ще направи каквото искаме? Можем ли да й имаме доверие?“

— Не разбирам за какво съм ви аз — рече на глас. — Вече се познавате с него и би трябвало да имате връзка.

— Ако сега поискаме да се срещнем, той ще заподозре нещо — каза Боаз. — Нужно ни е да приспим бдителността му.

— Разчитаме ти да разсееш подозренията — намеси се Гил. — Защото си най-добра тъкмо в това — тонът му намекваше, че макар и полезни, способностите й също са донякъде подозрителни.

Тя го погледна, но не отвърна на този коментар.

— Как смятате да го направите?

Гил махна с ръка, сякаш това беше най-лесната част.

— Свържи се с него. Отведи го някъде на романтична почивка. Изчакай подходящия момент и се свържи с мен.

— Кой ще стреля?

— Аз.

— Той те познава. Как смяташ да се приближиш?

— Изобщо няма да ме види.

Дилайла едва сдържа смеха си.

— Ти май не разбираш с кого си имаш работа.

— Той прецака нещата. Затова ще умре.

Дилайла се сети за начина, по който Рейн се беше справил с мъжа в асансьора в Макао. Както си говореше най-спокойно с нея, така в следващата секунда, без никакъв преход, му беше строшил врата.

— Ако те види, ще разбере, че съм го предала.

— Тогава го направи ти.

Дилайла не отговори.

— Няма да ме види — увери я Гил. — А ти и без това умееш да се грижиш за себе си.

Настъпи продължително мълчание. Дилайла беше свикнала да взема решения бързо и когато директорът заговори, вече беше решила.

— Ще направиш ли каквото искаме от теб? — попита я внимателно и с открит поглед.

— Някога да съм отказвала? — отговори му с въпрос.

— Никога — обади се Гил и в тези три срички Дилайла чу ехото на думата „курва“.

Погледна го. Когато заговори, гласът й бе от ледена коприна.

— Е, има един случай, когато отказах, Гил.

Той се изчерви, а тя се усмихна, завъртайки ножа. Макар да му беше напълно ясно какво става, директорът се направи, че не разбира.

— Значи уредихме нещата.