Черният Олшански замък

През тези дни на няколко пъти търсих Марян по телефона. Никой не отговаряше. На четвъртия ден не се стърпях и отидох у дома му.

Дори кучетата не залаяха при позвъняването ми. Жилището мълчеше и в това нямаше нищо чудно. Когато заминаваше нанякъде, Марян винаги отвеждаше кучетата при някакви свои съседи, макар че можеше да ги оставя и при мен. Не искаше да пречи на работата ми.

Общата ни подозрителност през последните дни ме накара дори да огледам ключалката. Стори ми се, че боята около нея е издраскана. Но това се случва, когато човек се мъчи на тъмно да улучи ключалката с ключа.

Сприхавата възрастна портиерка, която ние — дано ни прости господ — наричахме понякога „Цербера“, понякога „Цензор Феоктистов“ — отвърна доста троснато на въпроса ми:

— Не съм му бавачка, драги. Не съм го виждала. Трябва да е заминал нанякъде. Заран чистя. Забърсвам изхода, първата площадка, че да не живеем в свинарник. Вечер идва Саня. И той не го е виждал. Кучетата ли? Завел ги е сигурно у комшиите както винаги… Какво от това, че не сме видели. Ей там има заден вход към двора. Понякога и аз може да не видя кой влиза и излиза оттам. Но той рядко минава през него. Дворът ни не е много удобен.

Дворът наистина не беше много удобен. Бе задръстен със сайвантчета и гаражи, прилични на гълъбарници. Тук бе и неговият гараж, сега заключен. Не се знаеше дали е празен, или колата е вътре. А зад сайвантчетата се простираше същият пущинак с онези дървета до оранжериите. О боже мой!

Поех към къщи, като не знаех вече какво да мисля. Какъв дявол е могъл да го забави във Вилнюс? Дали е открил нещо из архивите? Поне да беше позвънил.

С не особено добро настроение влязох в нашия двор и видях Хосе Мария Лигановски, който чоплеше цветната леха под прозорците. Живият плет около лехата бе проредял на едно място, лекарят садеше там някакви храстчета. Медното му лице бе поруменяло силно от чистия въздух и работата. Шапката му бе на пейката, вятърът развяваше бялата му вълниста грива от сребърни коси.

— Привет на историка-криминалист! — рече ми той.

— Поздрав на кондотиера психолог — измърморих аз.

Той утъпка пръстта до посадените стъбла, пусна чешмата, изплакна си ръцете и като се бършеше с носната си кърпа по докторски — пръст по пръст — бодро произнесе:

— Хайде по цигара, съседе.

Тук, на завет, дори припичаше. Седнахме на пейката, аз отворих пакета си и го почерпих. Той следеше този процес с внимателните си сиви очи.

— Чуйте — внезапно се обади той, — във вашия род не е ли имало хора… с известни психически отклонения?

По-късно, когато за свой ужас усетих, че с мен наистина нещо не е в ред, често си припомнях този първи разговор и че признатият от всички психолог бе забелязал нещо с опитното си око. Бе забелязал още тогава, когато дори аз нищо не подозирах. Но тогава само се засмях.