Пророчеството на сестрите

— Единствената причина, поради която ти разказвам тази история, е белегът. Казват, че Йоргумандът символизира Душите.

Мъча се да остана равнодушна. Ако съпротивата ми отслабне, ако разреша на Соня да надникне в дълбините на душата ми и види паниката ми и малкото разум, който ми е останал, ще ме напусне.

— Добре тогава. И двете имаме същия знак. Но не разбирам каква роля бихме могли да играем в тази странна история.

Тя примирено въздъхва, става и започва да крачи нагоре-надолу.

— Нито пък аз. Но се уморих да се страхувам самичка. Нямам сестра. Надявах се… — започва да говори по-тихо, спира се и ме поглежда. — Ами надявах се да съм права. Надявах се, че и ти имаш същия знак и че двете можем заедно да намерим отговора на въпроса.

— Добре — гледам я предизвикателно с наклонена на една страна глава. — Нека се върнем към снощната случка. Можеш да започнеш с обяснението какво стана, че внезапно паднах от небето.

Тя нарушава малката дистанция помежду ни, спира се пред мен и ме хваща за ръката, а на устата й заиграва нещо подобно на усмивка.

— Ти просто пътуваше из Равнината, Лия. Скиташе се над нея. Наистина ли не си го правила досега?

Поклащам глава.

— Поне не си спомням. А къде се намира тази Равнина?

— Това е удивително място — започва да диша тежко тя. — Нещо като… портал към Отвъдните светове. Там всичко е възможно.

Спомням си колко весела и приятно възбудена се чувствах, когато земята се носеше под мен, а горе се стелеше небето, дълбоко и безбрежно като океана. После си спомням и другото.

— Ами… онова нещо? Тъмното?

Тя става сериозна и очите й потъмняват.

— Стените между материалния свят и Отвъдното са много тънки, Лия. Тъкмо това ни дава възможност да вършим толкова удивителни неща, тъкмо това е тъй опасно за нас. Онова, което снощи те преследваше… Силата му не наподобява нищо, което съм срещала досега, а аз съм виждала какво ли не по време на полетите си — и добри, и зли същества.

— Мислиш ли, че може да има нещо общо с белега? С пророчеството?

Тя отново прехапва устни.

— Не знам, но Отвъдните светове са нещо сложно. Трябва да изучиш природата им, за да можеш да се движиш безопасно из тях.

Гневът ми се връща.

— И как да го направя? Как да изуча нещо тъй странно? Със сигурност госпожица Грей и останалите учители в „Уиклиф“ ще ме помислят за луда, ако ги попитам!

Тя се кикоти и прикрива уста с облечената си в ръкавица ръка.

— Не, не те съветвам да търсиш отговорите в „Уиклиф“. Но щом свикнеш да пътуваш, силата ти ще се увеличава, а и ти вече имаш известна власт, независимо дали го осъзнаваш или не.

— Какво намекваш?

— Онова… нещо. Онова… същество. Мисля, че искаше да вземе душата ти.

Прикривам тревогата си зад остър смях.

— Моята душа?

Ала тя не се смее.

— Слушай, Лия. Има нещо, свързано с пътуването в Равнината, което би трябвало да знаеш. Душата може да се рее извън тялото, докато астралната нишка, свързваща тялото и душата, не се скъса. Ако това стане, душата никога няма да се върне.