Докато смъртта ни раздели

Воге не ми отвърна веднага. Той бавно гладеше с единия си палец ръба на бюрото, бавно и на пресекулки. Отвори някакво чекмедже, погледна вътре и пак го затвори. После отмести погледа си върху мен, взря се изпитателно в лицето ми и рече:

— Мисля, че съм един от малцината, намерили някакъв начин за контакт с Юхан. Мисля, че той по свой начин ме… уважава. По свой начин. Аз… В началото, когато дойдох тук, той, разбира се, направи опит да ме изпробва. Моят предшественик бил закаран веднага в клиниката за нервно болни. Е, вече е излязъл от там и се чувства доста добре, но достатъчно е само да му пошепнеш името „Джокер“, и започва да врещи като бебе. Да, преди да дойда тук, ме бяха осведомили. Може би не изглеждам толкова храбър в очите на един детектив например…

Направи кратка пауза, за да види дали ме е уязвил, но аз пропуснах предизвикателството покрай ушите си. Не кълва тъй лесно.

— Ала и аз мога да бъда доста безстрашен — продължи Воге, — не че имам мускули или нещо подобно. Не. Най-вече със съответно поведение. Ако човек успее да убеди младежите, че ги уважава и разбира, че иска на тях да им е добре и ако ги оставя сами да решават какво им се прави, то може би и те ще започнат да го уважават. Активизирай ги, ръководи ги, убеждавайки ги в приятелските си чувства, на каквито те рядко се радват (и никога не им отвръщат) у дома, бъди на „ти“ с тях, без да ги превъзхождаш, но естествено в някакви граници. Повечето от тях имат нужда от такава граница, особено тези като Юхан. Когато дойде тук и започне да размахва ножовете си, аз много лесно му ги вземам. Тогава е принуден пак да идва, та да ме моли да му ги дам. Помня първия път. Бяхме се събрали вечерта: имаше кола, кюфтета, донесени от някои момичета, танци, някои дори пееха, разказваха се вицове, едно момче чете собствените си стихове… и тогава се появи Джокер. Беше пил, а между нас седеше едно момче, което той не може да търпи. Ножът му блесна. Викове и ужас. Аз изключих музикалната уредба и се възцари мъртва тишина. Отидох при Юнас, който вече бе притиснал другото момче до стената. Сложих едната си ръка на рамото му и го обърнах към мен, съвсем лекичко. Погледнах го в очите и му казах: „Дай ми ножа си.“ Той се смръзна, вторачен в мен, а аз продължих: „Трябва ми за кюфтетата.“ Някои се разсмяха и видях, как той взе да става неспокоен. Те, разбира се, не му се присмиваха, не бяха и помислили за такова нещо и той го знаеше, та също се разсмя. А аз му взех ножа. Тогава нарязах двеста кюфтета с един-единствен сгъваем нож. — Воге опипа с ръка голия си череп, сякаш търсеше по него новонаболи коси. После продължи: — На другия ден, горе-долу по това време… Ах, да… още същата вечер Юхан ме попита дали може да си получи обратно ножа. Казах му да ми се обади сутринта. Така че на следващия ден застана там на вратата, висок, потъмнял и неуверен, с физиономия на десетгодишен хлапак. Каза, че е дошъл за ножа. Извадих ножа и го помолих да седне. Сложих ножа на бюрото помежду ни. После му зададох няколко предпазливи въпроса, опитах се да завържа с него някакъв разговор. Тогава не се получи нищо, както втория и третия път, но след това! Та той ни стана тук почти постоянен посетител. Първия път, когато си тръгваше, му дойде наум, че трябва да се изрепчи. Сгъна ножа, пъхна ръце в джобовете на панталоните, погледна ме заплашително и каза: „Друг път не ми вземайте ножа, мистър!“ И си тръгна. Но след това, след това имах чувството, че нарочно вади нож при най-малък повод, за да ми даде възможност да му го взема. По такъв начин пък получаваше възможността да дойде тук на следващия ден. Ясно е, че изпитваше нужда да разговаря с някого. Един млад самотник, както всички храбреци от този род. А такава самота не е леко бреме, поврага!