По-добре късно, отколкото никога

— Говорили ли сте с нея? — попита госпожа Девън.

— Не. Не й е позволено да приема обаждания и посетители в болницата. Кога ще я изпишат, Джена?

— Една седмица след събота.

— Нямам търпение да я вида.

— Защо? — безцеремонно попита момичето.

Усмивката му беше омайваща.

— Може и да ти е трудно да повярваш, Джена, но аз бях лудо влюбен в майка ти. Дори когато я изоставих.

Трейси любопитно се взря в него.

— Мислите ли, че още сте? Влюбен в нея?

— Трейси! — Джена я изгледа кръвнишки. — Това не е ли малко личен въпрос?

Стюарт Кели се засмя меко.

— Няма нищо, Джена. А и кой знае? Мога да кажа само, че никога не съм преставал да мисля за нея. Или за теб, Джена.

Тя не отвърна нищо. Осени я нова мисъл. Този мъж явно възнамеряваше да остане и да се срещне с майка й, щом я изпишат от рехабилитационния център. Барбара Кели може и да имаше замъглени спомени след всички тези години на пиянство, но не бе глупава. Със сигурност щеше да познае бившия си съпруг.

Джена го огледа и се опита да си представи, че й е баща. По природа не беше оптимист и нямаше тепърва да започне да гледа от добрата страна на нещата.

Над масата се възцари неловко мълчание. Стюарт Кели явно го усети, защото смени темата:

— Трейси, родителите ти казаха, че можеш да ставаш невидима.

Джена без малко да се усмихне. Хареса й как го каза, някак разговорливо, както някой би казал: „Родителите ти ми казаха, че свириш на пиано.“ Не се държеше, сякаш са чудаци, както щяха да постъпят други хора.

— Преди можех, да — отвърна Трейси.

Приятелката й погледна майка си и баща си, които внезапно се заинтересуваха от съдържанието на чиниите си. Джена не можеше да ги вини, те навярно се чувстваха ужасно заради начина, по който се биха отнасяли с дъщеря си. Трейси обаче бе достатъчно мила, че да не влиза в подробности.

— Сега се упражнявам — продължи момичето. — Това, което е нужно, е да се чувствам невидима, а вече не се случва толкова често. Но правя едни упражнения по медитация и те ми помагат. — Трейси се обърна към Джена: — Нали така?

Джена се съгласи.

— Снощи на практика стана прозрачна. Виждах светлината на лампата през теб.

Трейси кимна щастливо.

— Ние сме в един специален клас, аз и Джена — обясни тя на Стюарт. — И се учим как да работим с дарбите си и как да ги контролираме. Да ги използваме мъдро.

Стюарт попита дъщеря си:

— И при теб ли се получава?

Джена сви рамене.

— Май че да.

Господин Девън я наблюдаваше с интерес.

— Колко дълбоко можеш да проникваш в съзнанията, Джена?

Момичето отново повдигна рамене.

— Не знам.

— Имам предвид, можеш ли да влезеш под повърхността? — довърши мисълта си той. — Или просто виждаш какво си мислят хората в момента? — Той се обърна към жена си: — Само се замисли каква полза ще има от това психоанализата. Няма да бъде нужно хората да бъдат анализирани с години, за да стане ясно какво се случва в подсъзнанието им. Джена ще може да им каже!