По-добре късно, отколкото никога

Седморката на Девън, нахранени и изкъпани, бяха отпратени в спалнята им заедно с бавачката, за да може възрастните да вечерят нормално. Когато Трейси и Джена влязоха в гостната, завариха господин Девън да прави коктейли, а госпожа Девън да държи огромен букет от рози.

— Джена, виж какво ни донесе баща ти!

Отказвайки да се усмихне, момичето кимна.

— Красиви са.

— Трейси, би ли донесла ваза?

Джена изгледа яростно приятелката си, сякаш й каза: „Не ме оставяй!“, но Трейси взе цветята от майка си и отиде в кухнята.

— Здравей, Джена. — Непознатият й се усмихна.

— Здрасти — изломоти тя.

Сега вече се бе възстановила от шока, претърпян в кабинета на господин Джаксън, и успя да огледа добре мъжа. Определено беше такъв, какъвто предсказа и Емили — висок, тъмен и хубав. Беше спретнато облечен в костюм с вратовръзка и изглеждаше съвсем спокоен, сякаш вечерята с отдавна изгубена дъщеря е напълно нормално и обичайно събитие.

Трейси се върна с вазата с розите, която майка й сложи в средата на масата. Сетне госпожа Девън им поднесе да си вземат от една табла някакви хапки със завъртулки отгоре.

— Какво ще кажете за дъщеря си, господин Кели? — весело попита тя.

— Моля ви, наричайте ме Стюарт. — Той погледна към Джена. — Красива е — простичко отвърна.

Завъртулката върху хапките се оказа сирене, но Джена не се задави заради него. Зяпна невярващо мъжа.

— Какво?

Господин Девън приветливо се усмихна.

— Уверен съм, че всички бащи мислят дъщерите си за хубави. Съдя по себе си — това е мнението ми за осемте ми дъщери.

Стюарт Кели кимна, но очите му останаха приковани върху Джена.

— И е много специална.

— Е, тези двете, определено са такива — намеси се и госпожа Девън. — Знаете за специалните им дарби, нали?

— Училищният директор спомена, че Джена е много прозорлива по отношение на хората.

— Предполагам, че и така може да се каже — рече господин Девън. — Моята дъщеря може да изчезва.

— Татко! — прекъсна го Трейси. — Не бива да говорим за тези неща.

Баща й не се съгласи:

— Господин Кели, тоест Стюарт, всъщност е един от нас. Родител е на дете с дарба.

Стюарт поклати глава.

— Едва ли чак родител, след като не участвах в живота на Джена. Не знам как въобще ще й се реванширам за това.

Родителите Девън се спогледаха.

— Разбираме те — едновременно заявиха.

Начинът, по който я зяпаше с този възхитен поглед, започваше да лази по нервите на Джена.

— Защо дойде да ме търсиш сега? — попита го тя.

Той въздъхна и отпи от коктейла си. Джена обърна внимание, че Стюарт едва докосна питието. Поне не беше алкохолик — а това бе нещо.

— Държах се като страхливец — отвърна й той. — Винаги съм искал да те видя. Исках да видя и майка ти, но се опасявах, че ще затръшне вратата в лицето ми. Определено има правото да го направи. Отнесох се с нея непростимо.