Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Обаче пазарът днес изглеждаше по-зле от обикновено, улиците прекалено тесни за толкова много хора, а тълпите прекалено многолюдни. Жените от Рока Сека, които до една ми се струваха невероятно едри и кокалести, се блъскаха в мен без въобще да ме забележат. Търговците, след като за миг или два общуваха с мен, скоро ми обръщаха гръб, защото посвещаваха всичките си усилия да спечелят майка ми като купувач. Така ме оставяха да заничам иззад камарите със зеле и домати или лук, подредени с толкова старание върху дървените тезгяхи. А под тях бяха наблъскани кафезите с домашни птици, които провираха шии в опити да кълват от отпадъците, посипали се по паважа. Струйки мръсна вода се виеха между паветата, а от тях се разнасяше неприятна миризма.
— Мамо, искам да си тръгна.
Майка ми тъкмо се бе увлякла в разговор с приглушен тон с някакъв възрастен мъж, който ми бе непознат. Той се извисяваше над мен, толкова бе висок и широкоплещест. Колкото и да бе странно, той бе облечен в дрехи като за неделната църковна служба — с бяла риза и вратовръзка, макар че ръкавите му бяха навити до лактите, а горните копчета на ризата му бяха оставени незакопчани. Черната му коса беше леко накъдрена и много дълга.
— Ето — каза майка ми, като се обърна към мен, — сега ще помоля Лучано да вземе чантата ми. По-късно ще напазарува зеленчуци. Нали не отваряш преди пладне?
— Само че тогава на пазара ще остане за купуване само най-лошата стока, която само свинете могат да харесат — възрази й мъжът. — Жена ми ще ми сплеска топките, ако не й донеса хубави маслини. — Но все пак се усмихна и ме прегърна с жилестите си ръце, след което с лекота ме вдигна на раменете си и обгърна с ръце коленете ми.
— Обзалагам се, че отгоре можеш да виждаш целия свят, Виторио — каза ми той.
Отгоре пазарът ми изглеждаше като море или река, в които като вълни се поклащаха главите на хората, понякога закривани от ламаринените покриви на сергии.
— А ти откъде знаеш името ми?
— О, аз зная всичко за теб — увери ми мъжът и се обърна, за да погледне към майка ми, която крачеше до него. — Майка ти ми разказва всичко за теб.
— Само че не знаеш какъв ден е днес.
— Разбира се, че знам. Денят на свети Вартоломей.
— Не — опровергах го аз. — Днес е моят рожден ден.
— Че защо никой не ми каза?
Неусетно стигнахме до края на пазара. От тук улицата продължаваше до площада. От високо можех да виждам очертанията му, намиращи се на няколко стотици метра напред. Но след като изминахме десетина метра, Лучано кривна в една тясна странична уличка, от двете страни на която се виждаха само стари, порутени къщи. От тук шумът от пазара достигаше само като неясен шум, прекъсван сегиз-тогиз от нечий вик или смях. Лучано пъхна ръце под мишниците ми, внимателно ме подхвана, повдигна ме и ме спусна на паважа. При слизането обаче обувките ми изцапаха бялата му риза.
— Как ще обясниш тези петна на жена си? — попита го майка ми. — Не биваше да се обличаш в бяло, щом не можеш да опазиш дрехите си чисти.
— Говориш като някой свещеник.
Майка ми приседна на каменното стъпало пред закованата врата на една къща, присви колене и ги обви с ръцете си, сякаш още бе малко момиче. Лучано седна до нея, а после бръкна в джоба на панталона си и измъкна от него една голяма сребърна монета.
— Това е една лира от старите — обясни ми той, като вдигна монетата към мен. — Останала е отпреди войната, когато още можеше да се купи нещо с една лира.
Годината, гравирана с дребни цифри под ноктите на орела от герба, беше 1927. Лучано ми посочи едно дребно вдлъбване върху крилото на орела.
— Искам да ти разкажа нещо за този белег — отново заговори той, като сключи пръсти около монетата като някой фокусни. После ме придърпа да се настаня на коляното му. — Намерих тази монета — започна той — в едно поле в Гърция. По време на войната. Сигурно бе изпаднала от джоба на някой от войниците, защото я намерих проблясваща в калта, в отпечатъка от нечий ботуш. Кой знае какво съм си мислил тогава… може би, че ние маршируваме срещу неприятеля, а пък аз се спирам, за да се наведа и да вдигна една лира от калта, като някой ученик. — Лучано погледна към майка ми, приседнала до нас. — Онзи ден беше много тежък за нас — въздъхна Лучано, като отново се извърна към мен. — Изгубихме битката и много от моите приятели бяха убити. Беше като някакъв кошмарен сън. Но в онази нощ, когато се прибрах в палатката си, напипах малка дупка в джоба на куртката си, колкото дупка от куршум. Бръкнах в джоба и извадих монетата. Тогава видях вдлъбнатината върху крилото на орела. После си спомних, че по-рано днес бях намерил тази монета и осъзнах, че тя, по една случайност, ми бе спасила живота — навярно е спряла куршума, насочен точно към сърцето ми.