За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
И така следва да се изостави идеята за общ и повсеместен ценз, произтичащ от римското обществено устройство; така смятам чрез изземване са дошли сенаториалните повинности. Онова, което във френската монархия са наричали ценз, е било независимо от злоупотребата с това понятие особена повинност, събирана от крепостните чрез техните господари.
Аз моля читателя да ме извини, че го отегчих до смърт с тия толкова много цитати; аз бих бил много по-кратък, ако пред мене не стоеше постоянно книгата на г. абат Дюбо за установяването на френската монархия в Галия. Нищо не задържа толкова много развитието на знанията, както лошото съчинение на знаменит автор; защото, преди да го обясниш, трябва да отстраниш от това съчинение заблужденията.
Глава XVI
За левдите или васалите
Аз вече говорих за доброволците, които са следвали германските вождове в техните начинания. Този обичай се е запазил и след зовоеванието. Тацит ги нарича спътници; салическият закон — хора, дали клетва за вярност пред краля; формулата на Маркулф кралски антрустиони; нашите първи историци — левди, верни; а по-късните историци васали и сеньори.
В салическите и рипуарските закони могат да се намерят безкрайно множество разпоредби, отнасящи се за франките, и само няколко — за антрустионите. Постановленията за тия антрустиони са различни от постановленията за останалите франки; навсякъде се регламентират имуществените отношения на франките и никъде — на антрустионите; това иде оттам, че имуществените отношения в този случай са се регламентирали по-скоро чрез държавни, отколкото чрез граждански закони и че имуществото е било военен жребии, отколкото семейно наследство.
Имуществата, предназначени за левдите, са посели у различните автори и в различните времена наименованията «фискални блага», «бенефиции», «почетни блага», «феоди ».
Няма съмнение, че първоначално феодите не са били неотнимаема собственост. У Григорий от Тур се вижда как от Сунегизил и Галоман било отнето цялото имущество, което те взели от хазната, и им било оставено само собственото. Гонтран, въздигайки на трона своя племенник Хилдеберт, му казал на тайно съвещание с него на кого е длъжен да даде феоди и от кого да отнеме. В една формула на Маркулф кралят обменя бенефиции не само с които разполага неговата хазна, но и които се намират у други. Законът на лангобардите противопоставя бенефициите на собствеността. Историците, формулите, кодексите на различните варварски народи, всички паметници, останали ни оттогава, единодушно потвърждават това. И най-сетне съставителите на книги за феодите ни казват, че най-напред сеньорите са можели да отнемат феоди по своя прищявка, след това си осигурявали владението им, а по-късно ги давали като пожизнено владение.
Глава XVII
За военната служба на свободните
Два вида хора са били задължавани да носят военна служба: левди-васали (или подвасали), към което ги задължавало владението на феодите, и свободни — франки, римляни, гали, които служели под управлението на графа и били подчинени на него самия или на неговите началствуващи лица.
Свободни хора са се наричали тия, които, от една страна, нямали бенефиции, а, от друга, не се намирали в крепостно състояние. Земите, които владеели, се наричали алоди.
Графовете събирали свободните и ги водели на война; под тяхна власт се намирали военачалниците, които се наричали викарии; и тъй като всички свободни били разделени на стотни, които образували това, което се нарича «бург», графовете имали в свое подчинение още други началници, носещи името «стотници»; стотниците водели на война свободни хора от бурга или свои стотни.
Това деление на стотни било въведено след настаняването на франките в Галия; то било извършено от Хлотар и Хилдеберт с цел да се задължи всеки окръг да носи отговорност за станалите в него кражби; това се вижда от декретите на тия господари; такъв порядък се наблюдава и днес още в Англия.
Както графовете водели свободните на война, така левдите водели своите васали и подвластни, а епископите — своите абати или техните довереници.
Епископите били много затруднени; и самите те не разбирали как да излязат от това положение. Те поискали от Карл Велики да не ги задължава повече да ходят на война; и когато постигнали това, започнали да се оплакват, че ги лишават от обществено зачитане, така че господарят бил принуждаван да се оправдава, Но както и да е, аз не виждам, когато те престанали да ходят на война, техните васали да са били предвождани от графовете; обратното, вижда се, че кралете или епископите избирали един от «верните», който да ги предвожда.