Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Бийзъл — повика той, — ела!
Агентът му се промъкна през една пукнатина в стената, размахал крака, и припна към него.
— Цял съм в слух, шефе!
— Фредерикс да се е обаждал?
— Хич не се е обаждал. Следя, но никаква дейност не се забелязва.
Орландо се втренчи в пирамидата с трофеи и се зачуди как може да ги изхвърли — да ги изтрие от паметта на системата. За проба ги скри. Ъгълът на виртуалната стая изведнъж се оголи.
— Намери ми телефона на родителите му. Семейство Фредерикс живеят в Западна Вирджиния. Някъде из хълмовете.
Бийзъл повдигна единствената си рунтава вежда.
— Не можеш ли някак си да постесниш обхвата? Така като гледам, в Западна Вирджиния на името Фредерикс има някъде към двеста телефона.
Орландо въздъхна.
— Не знам. Никога не сме си говорили за такива работи. Мисля, че няма братя и сестри. Техните работят за правителството. Май имат куче. — Той се замисли дълбоко. — Трябва да е регистрирал някаква информация в средните земи, когато е влязъл за първи път в играта.
— Но това не значи, че обществото има достъп до нея — мрачно изтърси Бийзъл. — Ще видя какво мога да намеря — и бързо изчезна в една дупка на пода.
— Ей, Бийзъл! — извика подире му Орландо. — Буболече! Върни се!
Агентът изпълзя изпод виртуалната кушетка, самосъжалително затътрил крака.
— Да, шефе. На твоите услуги, шефе. Сега пък какво, шефе?
— Според тебе тази стая тъпо ли изглежда?
Бийзъл замря неподвижно — на всеки би изглеждал като захвърлен куп кълчища. Орландо за миг си помисли, че е прехвърлил границите на параметрите на агента.
— А според тебе тъпа ли е? — най-накрая попита Бийзъл.
— Не повтаряй след мене. — Орландо беше съвсем отчаян. Това беше най-евтиният номер при програмирането на изкуствения живот — когато се съмняваш в нещо, отговори на въпроса със същия въпрос. — Просто ми кажи твоето мнение: тъпа ли е или не?
Бийзъл отново замръзна. Орландо изведнъж се притесни. Ами ако беше прекалил? В крайна сметка Бийзъл беше само софтуер. И защо да пита за такива работи някакъв си сбор от програми? Ако Фредерикс беше тук, веднага щеше да започне да обяснява на Орландо колко адски тъпа е стаята.
— Не знам какво означава „тъп“ в този контекст, шефе — най-после се обади Бийзъл.
Орландо се засрами. Като че ли се опитваше да накара някого да си признае публично, че е неграмотен.
— Да, прав си. Я виж там какво можеш да направиш за онзи телефонен номер.
Бийзъл послушно изчезна отново.
Орландо се помъчи да измисли с какво да си запълни времето, докато Бийзъл си върши работата. Беше към четири следобед, което означаваше, че има съвсем малко време, преди Вивиан и Конрад да се приберат вкъщи и да му се наложи да излезе, тъй че не можеше да си позволи да се забърка в нещо твърде сложно — като игра например. Не че в момента му се искаше особено да се занимава с игри. Златният град и няколкото пласта тайнственост, които го обграждаха, превръщаше преследването на чудовища из средните земи в нещо като губене на време.
Създаде екран в центъра на стаята си и започна да се прехвърля през различни местенца в мрежата. Помота се малко из алеята „Ламбда“. Идеята да си купи нещо, го накара да се почувства потиснат, пък и без това нищо не му се виждаше особено интересно. Запрескача по развлекателните канали, погледът му се задържаше по няколко минути на разни шоута, филмчета и откровени реклами и той оставяше шума и ефектите да се изливат отгоре му като вода. Прехвърли няколко новинарски заглавия, но и от тях май нищо не си струваше да гледа. Най-накрая изключи своя елкот, създаде триста и шейсетградусова среда и започна да се мотае из интерактивните секции. След това близо половин час гледа някаква програма за живота на морското дъно, докато не му писна да плува като риба насам-натам, а хората да му демонстрират подводно земеделие; после се запрехвърля по специализираните развлекателни канали за деца.
Докато местенцата се мяркаха покрай него, една ужасно разтегната усмивка привлече вниманието му.
— Не знам защо ми откраднаха кърпичката — обади се чичо Джингъл. — Знам само, че… не беше честно!
Всички деца в шоуто „Джунглата на чичо Джингъл“ се засмяха и запляскаха с ръце.
Чичо Джингъл! Орландо точно понечи отново да се прехвърли и спря. Не обърна внимание на въпроса „кой си ти?“, който веднага за десет секунди се изписа до знака — беше вече твърде голям, за да се запише, пък и в момента не му се искаше особено да привлича вниманието. И все пак продължи да гледа като омагьосан. От години не беше виждал чичо Джингъл.