Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Личеше, че някой е лежал в леглото: чаршафите, завивките и възглавниците бяха леко смачкани. Отметнах завивките и проверих дали отдолу е топло — не беше. Не бе останала и миризма от козметика. Явно беше минало много време, откакто човекът бе станал от леглото. Седнах на ръба му, отново огледах стаята и се ослушах. Но не чух никакви звуци. Мястото приличаше на древна гробница, от която мародери са отнесли тялото.
Внезапно телефонът иззвъня. Сърцето ми застина като подплашена котка. Силните трептения във въздуха събудиха носещите се частици цветен прашец, цветята надигнаха глави в мрака. Как изобщо беше възможно телефонът да звъни? Само допреди няколко мига линията беше мъртва като камък в пръстта. Започнах да дишам по-равномерно, успокоих сърцето си и проверих дали още съм там, в стаята. Протегнах ръка, докоснах с пръсти слушалката и за миг се подвоумих, преди да я вдигна от вилката. Телефонът вече беше иззвънял три, може би четири пъти.
— Ало.
Докато вдигах, връзката прекъсна. Усетих в ръката си неизбежната тежест на смъртта — слушалката беше като чувал с пясък.
— Ало — повторих аз, но чух само собствения си дрезгав глас, сякаш отскочил от дебела стена.
Затворих, после пак вдигнах слушалката и я долепих до ухото си. Звук нямаше. Продължавах да седя на ръба на леглото и да се опитвам да овладея дишането си, докато чаках телефонът да иззвъни отново. Той не иззвъня. Загледах как прашинките във въздуха отново изпадат в безсъзнание и се потапят в мрака. Пак пуснах в съзнанието си звука на телефона. Вече не бях докрай сигурен, че наистина е звънял. Но ако допуснех съмненията да пропълзят в мен, те нямаше да имат край. Трябваше да се спра. В противен случай дори съществуването ми на това място щеше да бъде поставено под въпрос. Телефонът беше иззвънял, не можеше да има грешка. И в следващия миг заглъхна като мъртъв. Прокашлях се, ала и този звук умря моментално във въздуха.
Изправих се и тръгнах да обикалям стаята. Разгледах пода, взрях се в тавана, седнах на масата, облегнах се на стената, натиснах бързо дръжката на вратата, включих и изключих лампиона. Дръжката на вратата не се и помръдна, разбира се, а лампата беше мъртва. Прозорецът беше закрит отвън. Заслушах се, дано чуя някакви звуци, но тишината беше като гладка висока стена. И все пак усещах, че тук има нещо, което се опитва да ме измами, сякаш някой или някои бяха затаили дъх, бяха се долепили до стената, бяха се слели с нея, за да не разбера, че са тук. Затова се престорих, че не забелязвам. Лъжехме се много успешно. Пак се прокашлях и докоснах с пръсти устните си.
Реших да огледам още веднъж стаята. Пак опитах да запаля лампиона, той обаче не светна. Отворих бутилката уиски и помирисах каквото беше останало в нея. Миризмата си беше същата. „Къти Сарк“. Завинтих капачката и върнах бутилката на масата. За кой ли път допрях телефонната слушалка до ухото си, но телефонът не можеше да бъде по-мъртъв от това. Направих бавно няколко крачки, за да усетя килима с подметките си. Долепих ухо до стената и насочих цялото си внимание в опит да чуя някакви звуци, които проникват през нея, но не чух, разбира се, нищо. Отидох при вратата и макар да знаех, че е безсмислено, натиснах дръжката. Тя се извъртя. За миг не успях да възприема този факт като факт. Преди малко дръжката на вратата не се помръдна, сякаш беше циментирана. Почнах всичко отначало, за да опитам отново, махнах ръка от дръжката, пак посегнах и я натиснах. Тя поддаде веднага под ръката ми. От това се почувствах някак странно, сякаш езикът ми бе набъбнал в устата.
Вратата беше отворена.
Бутнах я само колкото в стаята да нахлуе ослепителна светлина. Бухалката. Ако бухалката беше тук, щях да се чувствам по-уверен. О, остави я тая бухалка! Отворих широко вратата. Погледнах първо наляво, после и надясно, за да съм сигурен, че няма жива душа, и излязох в коридора. Беше дълъг и застлан с мокет. Малко по-нататък видях голяма ваза, пълна с цветя. Беше същата, зад която се бях скрил, докато свирукащият сервитьор бе чукал на вратата.