Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Помогни ми. — Джими разчисти капака на шахтата и двамата го вдигнаха. — Това беше задната стая на един хан. Държаха го Шегаджиите.
— Шегаджиите?
— Крадци — поясни Джими. — Мислех, че славата им е стигнала в Долината.
— Единствените крадци, с които съм имал работа, използваха перо и пергамент, а не кама и хитрост.
Джими се засмя.
— Брат ми сигурно ще се съгласи с теб. Работеше с най-лошия от тая пасмина, Рупърт Ейвъри.
— Това име съм го чувал, млади господарю. Покойният ми господар неведнъж имаше поводи да го ругае.
Отворът зейна пред тях като черна яма и Джими каза:
— Жалко, че нямаме нещо за светене.
— Смятате да вървим в тоя мрак? — възкликна Малар с нотка на неверие.
— Долу няма светлина и в най-яркия ден. — Намери каквото търсеше — стълбата, водеща надолу — стъпи на най-горното стъпало и добави: — Долу има осветление, стига човек да знае къде да търси.
— Стига да знае къде да търси — недоверчиво промърмори Малар.
Заслизаха предпазливо в тъмното.
Даш потръпна, но не от студа, а от плясъка на камшик. Той, Густаф, Талвин и още няколко мъже работеха на стената малко на север от главната порта на Крондор. Даш погледна Густаф и той му кимна в знак, че всичко е наред. Двамата изведнъж се обърнаха — на няколко крачки от тях един от мъжете изгуби опора и изпищя: в този кратък миг бе разбрал с ужасна яснота, че ще падне и никаква воля или молитва няма да го опази жив. Викът на ужас изпълни следобедния въздух, щом той политна и се понесе към гибелта си, чакаща го долу върху каменната настилка. Густаф трепна, щом тялото падна върху коравите камъни. Поправяха зъберите и основата беше измамна, а разхлабените камъни и постоянната мъгла сутрин и вечер я правеха два пъти по-измамна.
— Внимавай — каза Даш.
— Не е нужно да ми го повтаряш — отвърна Густаф.
Даш хвърли поглед през стената и видя долу обичайната бъркотия — гъмжилото от войници, продавачи и всякаква човешка сган, довлечена тук от въртопа на войната. Там някъде, трескаво се надяваше той, брат му Джими събираше нужната му информация, за да предупреди Оуен Грейлок, че в Крондор става нещо странно.
Въпреки липсата на ресурси генерал Дуко полагаше огромни усилия да върне града до предишното му състояние, поне от военна гледна точка. Търговците и другите обитатели на Крондор щяха да чакат още години преди градът да си върне поне малка част от предишното си благополучие. Твърде много щети бяха нанесени и това бе само една далечна мечта. Но от военна гледна точка, Крондор щеше да си върне предишните възможности за отбрана за по-малко от година, може би само до девет-десет месеца.
На Даш страшно му се искаше да може да се измъкне от тази работническа сган, да поразузнае и да разбере какво става, но реалностите бяха такива, че всеки, който не беше нашественик, беше роб. Каквото и да беше мислил баща му, щеше да е по-разумно да прати някой от мъжете, пътували до Новиндус с Ерик фон Даркмоор, някой, който говори езика и лесно може да мине за човек от континента отвъд морето.
Дори и да се измъкнеше на свобода, единственото, на което можеше да се надява, бе да излезе отвъд стената, да се смеси с населението отвън и да си проправи път на изток — бе сигурен, че баща му е оставил там други агенти да чакат да се появи някой от двамата братя.
Беше сигурен, че баща му е пратил други агенти в града, както и из околностите. Нямаше да е в стила му, ако не го беше направил. Освен това, мислеше си Даш докато се напъваше с другите да вдигнат един голям камък на зъберите, духът на бащата на херцог Арута, лорд Джеймс, щеше да го преследва, ако не го беше направил. Докато жулеше кокалчетата на пръстите си в грубия камък, пълнейки фугите с хоросан, Даш си помисли и че точно сега духът на дядо му щеше да е добре дошъл. Ако изобщо някой можеше да разгадае какво става в Крондор, то това определено щеше да е легендарният лорд Джеймс.
Джими ожули пищяла си в някакъв камък и изруга.
— Младият господар сигурен ли е, че не се е объркал? — чу се в мрака гласът на Малар.
— Мълчи. Сигурно е, че не сме единствените тук долу. И знам къде сме. Свиваме надясно и след десет крачки пак вдясно, и трябва да стигнем. — Сякаш за да докаже, че е прав, той зави надясно и тръгна през един тесен проход. Малар го последва, опипвайки с две ръце дясната стена.
През следващите минути вървяха бавно в тъмното, а после Джими каза:
— Стигнахме.
— Къде „стигнахме“, господарю? — попита Малар.
— До едно от многото скривалища за… — Откъм страната на Джими се чу стържене, сякаш нещо се движеше. Малар заслони очи от искрата, ослепително ярка след дългото време, прекарано на тъмно. Факлата беше суха и пламна веднага.