Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Мириамел се усмихна, като си представи закръглената, винаги дейна Гутрун.

— Искам да видя това. — Тя погледна над Тиамак, който спеше, към Камарис, който лъскаше меча на Исгримнур с очарователната съсредоточеност, с която обикновено удостояваше само движенията на птиците в небето. Преди двубоя с Аспитис старецът не искаше дори да докосне оръжието. Сега тя изпитваше лека тъга, като го гледаше. Той държеше меча на херцога така, като че ли беше стар, но не съвсем близък приятел.

— Тя наистина ти липсва, нали? — каза Мириамел, като се обърна към Исгримнур. — Жена ти.

— Ах, мили Усирис, разбира се. — Той се вторачи в огъня, сякаш не искаше да срещне погледа й. — Разбира се.

— Ти я обичаш. — Мириамел беше радостна и малко изненадана: Исгримнур беше казал това с жар, който тя не беше очаквала. Беше странно да се мисли, че любов може да гори толкова силно в гърдите на човек, толкова стар и толкова познати като херцога, и че приличащата на баба херцогиня Гутрун може да е обект на толкова силни чувства.

— Разбира се, че я обичам — каза той и сви вежди. — Но има и нещо повече. Тя е част от мен, моята Гутрун — ние израснахме заедно през годините, усукани един около друг като две стари дървета. — Той се засмя и поклати глава. — Винаги съм го знаел. От мига, когато я видях за пръв път — носеше имел от гроба на „Сотфенгсел“… Ах, беше толкова красива! С най-светналите очи, които бях виждал. Като в приказките!

Миришел въздъхна.

— Надявам се някой да мисли за мен така един ден.

— Ще мислят, моето момиче, ще мислят. — Исгримнур се усмихна. — И когато се омъжиш, ако имаш късмет да се омъжиш за когото трябва, ще знаеш точно какво искам да кажа. Той ще е част от теб, също както е моята Гутрун от мен. Завинаги, докато сме живи. — Той направи знака на Дървото пред гърдите си. — За мен не съществуват тези южняшки глупости — вдовици и вдовци да си вземат нови съпрузи и съпруги! Как някоя някога би могла да се сравнява с нея? — Той замълча и се намуси на ужасната неуместност на вторите бракове.

Мириамел също мислеше. Щеше ли някога да си намери такъв съпруг? Спомни си за Фенгболд, на когото я беше предложил баща й, и потрепери. Ужасен самодоволен дебелак! И тъкмо Елиас да се опита да я омъжи за човек, когото не обича — той, който бе така осакатен от смъртта на майка й, че ходеше като загубен в мрака от часа на смъртта й…

„Освен ако не се е опитвал да ме спаси от такава ужасна самота — помисли си тя. — Може би е смятал, че ще е добре да не обичаш толкова и никога да не почувстваш такава загуба“. Това беше наистина сърцераздирателно — да е толкова самотен без нея…

С внезапността и огромността на светкавица Миришел видя това, което бе дразнило съзнанието й, откакто Кадрах й беше разказал историята си. То беше цялото пред нея, беше ясно, толкова ясно! Беше като че ли е вървяла пипнешком в тъмна стая, но сега рязко се беше отворила врата и бе проляла светлина — и тя можа най-после да види всички странни неща, които бе докосвала в мрака.